Ала Исперих се извърна, та го сряза грубо:
— Таркане, питал ли съм те за одобрение на делата си! Дали съм прав или не — ще прецени Тангра…
И се прибра в покоите си.
Фанатици
Дали беше още на земята или — вече при Тангра? Но не, при Тангра е светло, ослепително светло. Не както тук, в този полумрак, огряван боязливо от бледите пламъчета на окаченото за каменната стена кандило.
Тервел ту се събуждаше, колкото да се запита още веднаж къде се намира, ту отново пропадаше в своя болезнен полусън, смазан от треската на мъчителните рани.
И всеки път, при всяко отваряне на очите виждаше как се дръпваше в мрака зад тясната пролука в стената едно женско лице. Едно прекрасно лице, восъчно бледо и призрачно недействително.
И всеки път след неговото изчезване той откриваше, че раните му са отново превързани, че до главата му има нова чаша, налята с лечебна отвара или вино.
Постепенно спомените се възвръщаха в съзнанието му: за пътуването, за битката, за разгрома, за огъня… И за чудното моминско лице, което му се бе мернало, преди да изгуби съзнание; същото лице, което сега бързаше да изчезне от погледа му при неговото събуждане. А ведно със спомените — и чувството за неизпълнения дълг. За баща му, който го очакваше; за целия народ, който имаше нужда от Свещения меч, за да получи надежда и воля за победата.
Няколко пъти той опита да заговори странната непозната, но тя винаги изчезваше безмълвно, все едно не жив човек, а — сянка от другия свят.
А дали не беше, както загатваха славините, магьосницата, пленницата на змея, двойницата на змея!
Той отново се унесе. Но когато се събуди тоя път, не отвори очи. Продължи да лежи престорен, псе едно още безсвестен, заслушан в лекото шумолене около себе си.
Тя беше. Изтрака паница, звънна кана. Със звучно бълбукане напълни чашата му.
Една нежна ръка досегна челото му, почна да отмотава превръзката. Тогава той отвори очи и с бързо движение улови ръката й.
Ала не можа да я задържи. Силите му все още не се бяха възстановили.
Жената отскочи да се скрие в пролуката — черна сянка, развяла черното си расо в мрака.
— Не ме докосвай! — пошепна тя. — Аз съм обречена! Обрекла съм се богу…
Тервел знаеше нещо за ромейската вяра. От походите, от посещението си в Константинопол с пратеничество на баща си.
Тъй думаше Исперих: „За да го победиш, трябва да познаваш врага си.“
Ромеите го заведоха да види много черкви. Да смаят младия варварин с блясъка им. И в Света София. Когато я построил, императорът Юстиниян възкликнал: „Соломоне, надминах те!“ Пък, ако им се удаде, да го приобщят към своята религия. А тяхната религия обвързва по-яко и от робска верига.
Тогава научи и за монасите. За християните — свети хора, за него — направо бегълци от живота. Не, не е за българите тая вяра. Ако всеки, щом му хрумне, вземе, та се завре в манастир или в пещера и там цял ден и цяла нощ прави метани и се кръсти, кой тогава ще воюва, кой ще граби плячка, кой ще крепи силата на ханството?
Видя и монастирите. По двата бряга на Босфора. Казаха му и колко са — четиринадесет хиляди! Малки и големи. С четиридесет хиляди отшелници, все божи люде. Нищо не правят, а ядат. И държавата ги храни.
Знаеше, не само покрай Босфора, и по цялото Черноморие — от Константинопол до Томи, навред, дето се мерне пещера, гъмжи от калугери. И не само във Византия. И в Славиниите са се навъдили, та и в България…
Значи, монахиня го бе спасила, монахиня се грижеше за него. А монаси и монахини — това са хора, които са се отказали от всички житейски радости: от дом, от семейство, от любов.
Когато повторно се събуди, същият ли ден беше или следният, той пак зърна лицето й в пролуката. И побърза да я запита:
— Как се казваш?
— Елена — отвърна тя с топлия си глас. — А ти? Тервел се сепна. Имаше ли право да се издаде тук, в Ромейската страна, макар и пред спасителката си?
И отвърна:
— Сега не мога да ти го кажа, Елена. Когато оздравея…
— Виждам — рече тя. — Българин си, от знатен род. С това изтеглено назад теме, с полуобръснатата глава, с плитките.
— А ти? — прекъсна я той. — Ромейка ли ся?
— Да, но по произход тракийка. От племето на тиризите. Тия, що дадоха името на тая крепост — Тиризис.
Този въпрос го мъчеше отдавна, не му даваше покой. И той не можа да го задържи:
— Елена, знаеш ли къде е мечът на Атила? Тя трепна. Но побърза да се овладее:
— Аз съм слугиня на бога, на мира и на братската обич. Не на войната…
— Отговори ми направо — знаеш ли го? Монахинята въздъхна:
— Обрекла съм се на мира и на хората. На живота, не на смъртта…