Разгневен от уклончивостта й, той опита да се надигне.
— Отговори ми! Трябва да го намеря!
— Сега лежи! — пошепна Елена. — Докато оздравееш!
— Нямам време! — изхриптя Тервел.
Не успя да стане, силите му се бяха изчерпали. Тялото му рухна върху леглото.
— Елена, моля те, кажи ми къде е! Тя почти изплака:
— Остави ме на мира! Аз съм монахиня… Ей това той не можеше да проумее.
— А защо си станала такава? Въпросът му я свари неподготвена.
— Защо ли… Аз… Та какво друго ми оставаше… Само битки, откак се помня. Само битки, откак се помнели родителите ми… А кога варварите досринаха Тиризис, дето ромеите я наричат Акра Кастелум, когато избиха и заробиха всички, след смъртта на майка ми и баща ми, аз се посветих богу.
Тервел не можа да се стърпи:
— И сега палиш свещи. И се кръстиш. Денем и нощем…
Не беше в състояние да си представи нещо по-безсмислено.
Отшелничката поклати глава.
— И не само това. Оброкът ми е още по-тежък. Седем години ще паля огън на Тиризис. Та заблуден кораб да се не блъсне в подводните скали. Болният се учуди искрено:
— А няма ли си императорът фар и хора, що поддържат огъня му?
— Откак съсипаха Тиризис, никой ромеец не се решава да остане тук. Заради варварите. Само аз. Защото и по-рано баща ми палеше фара на Тиризис.
Гласът й прозвуча като плач:
— И защото нямам от какво да се страхувам! Тервел не чу края на разказа й. Отново го обори треската.
А когато пак се събуди за кой ли път от допира на ръцете й по превръзката, Елена запита:
— А ти? Християнин ли си?
И посочи амулета на врата му. Тервел поклати глава.
— Това не е вашият кръст, Елена, оръдието на палача. Това е нашият символ на доброто…
Тя неволно се отдръпна като погнусена.
— Значи, езичник!
— За нас езичниците сте вие — усмихна се леко той. — Ние имаме само един бог, Тангра, единствен и неделим, а вие — трима: бог отец, бог син и бог свети дух. И друго — Тангра е по-стар от вашия Исус. Той е бог на нашите прадеди от хилядолетия, не отпреди седем века…
— Не богохулствувай пред мен! Отшелничката закри очи с ръце и се дръпна в тъмнината.
Тервел я чака дълго, докато тя отново се появи, но като разбра, че е буден, не влезе, остана в преддверието, където в здрача се провиждаше само лицето и нежните й ръце, в които държеше подноса с храна: маслини, хляб, сушена риба и смокини.
Устните й пошепнаха изглежда отдавна замисления въпрос:
— А отде знаеш, че Тангра е по-стар от Исус?
— От нашия календар, Елена. Дори ромеите признават, че е по-точен от техния. За вас сега е шестстотин и осемдесета година от раждането на Христа, а нашето леточисление започва четири хиляди седемстотин шестдесет и осем години преди вашето. А Тангра и тогава е съществувал.
— Кой ти го каза?
— Записано е.
— Къде?
— С нашите писмена.
Елена не можа да прикрие изненадата си:
— Вие… С книжнина… Скити…
— Вярно е — отвърна тихо Тервел. — Нямаме пергамент, не пълним с многословия дебели свитъци. Записваме само онова, което е важно, което трябва да се знае. И то не от нас, а от внуци и правнуци. А нашите руни, издълбани върху камък, ни стигат. С малко думи — много мисли…
Ей тъй, през час ли, през ден ли, в кратки пробуждания след тревожните сънища Тервел чувствуваше как силите му се възвръщат. Не само благодарение на здравото му тяло. И от друго. Чудодейни бяха нейните настойки, с които обилно го поеше. А той не се учудваше твърде много. Всеки народ си има лечители. Българите също — жреците, отделни за всяка болест, за всяка мъка. Техните церове се добиват от животни: против простуда — мечешка мас, за сила след болест — костен мозък пак от мечка, кости от бик — против болки в ставите, кръв от костенурка — против бледост, жлъчка от мечка — против лоша кашлица. Но славата на тракийските врачове все още се носеше навред по света. За разлика от българите те лекуват с билки. Пък и страната им е богата на билки. Това не е еднообразната степ. В тяхната страна има и степи, и ливади, и хълмове, и гори, и планини. И билки за всичко…
С оздравяването му разговорите им ставаха все по-смислени и по-продължителни. Въпреки това Елена нито веднаж не се приближи към него: винаги, щом усетеше, че той се събужда, отскачаше предверието и оттам започваше разговора, като неусетно го насочваше все за бога, все за вярата, все за истината, за доброто и злото, за силата на човека и силата на вярата.
И най-често — за божествената душа и грешната, уродлива човешка плът…
Уродлива! — повтаряше си на ум Тервел и недоумяваше, като се възхищаваше от красотата на лицето и.
Понякога и за самотата…
— На самотност ме е обрекъл бог — прошепна тя веднаж. — От рождение…