И отговори:
— Свята жено, както ме позна, тъй ще познаеш и защо съм тук.
Гласът иззад олтара проговори след кратко мълчание:
— Не аз, августейши, не аз гадая бъднините, не аз разкривам тайните им, а Оня, Който всичко вижда и всичко може. Аз, бедната божа робиня, само опитвам да разтълкувам волята Му. Според силите, с които Той ме е сподобил…
Тя замълча и добави:
— А сега, усмири гордостта си, преклони глава пред Него, за да бъдеш напълно достоен за благословението Му. Защото Той не само вижда бъдещето, Той изгражда бъдещето.
През каменната плетеница се процеди тежък благовонен дим, който изпълни пещерата с мирис на тамян и восък. И на други непознати ухания.
После, едва доловимо, се дочу тихо църковно пеене, което бавно се усилваше, запълваше пещерата с галещи ухото кънтения, вливаше вяра и успокоение в сърцата на събраните под опушения свод сурови мъже.
Отначало — само музика, мелодия, като свирнята на флейта, после в песента започнаха да се различават отделни думи, все по-ясни, по-разбираеми:
— „Който има уши да слуша, нека слуша“.
И всички се превърнаха на слух, а песента продължаваше да ехти между каменните стени:
— „Няма нищо скрито, което да не се открие; и тайно, което да не се узнае“.
И продължи, без да спре, без да сниши глас или да го извиси, равно и отмерено, като приглушения плисък на вълните, които шумоляха дълбоко долу в подножието на скалите:
— „И ето, има последни, които ще бъдат първи; и първи, които ще станат последни… Защото ще въстане народ против народ и царство против царство… И, казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно. А синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби“.
Императорът нещо недоумяваше. Това бяха все откъси от Светото писание, но някак тревожно, заплашително подредени.
Усетил смута му, астрологът поклати успокоително глава, със знак да изчака, защото все още не всичко беше изказано.
А песента не спираше, вече някак безучастно, сякаш пята несъзнателно, в някакъв чуден унес:
— „Тогава Иисус каза на учениците си: Жетвата е голяма, а жетварите — малко… И секирата лежи вече при корените на дърветата: всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън…“
Започнал вече да пропуска покрай ухото си познатите му текстове от Свещените книги, императорът неволно се заслуша.
Гласът се бе променил, по-ясен, по-отчетлив:
— Благородникът ще се възнесе върху крилата на Нике-Победата… А недостойният пълководец ще побегне от полесражението…
Константин не можа да сдържи въпроса си:
— А кой? Кой ще победи?
В мисълта му звънна гласът на съмнението. Така и Пития някога бе предсказала на Крез, преди да нападне царството на Кир, че ще загине едно голямо царство… Без да уточни кое…
— Кой? Аз ли? Или оня, езичник?
А оракулката, сякаш без да го чува, продължи с безстрастния си, унесен глас:
— „Защото права е думата: Един сее, друг жъне… Сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън… Защото бяха обикнали повече человеческата слава, отколкото божията слава…“
И въздъхна тежко, уморено, с изчерпани от напрежението сили. Замлъкна. Само ароматните пари, навявайки дрямка и забрава у поклонниците, продължаваха да се прецеждат откъм светилището, смесени с някаква неясна тревога, недоизказана, недоизяснена.
Константин стоеше озадачен. Не толкова успокоен, колкото по-разтревожен. Всъщност различаваше ли се това предсказание по нещо от Крезовото? Значеха ли нещо тия външно безсмислени думи?
Астрологът Василий сякаш беше изчаквал тъкмо тоя миг. Знаеше, ако го пропуснеше, можеше да загуби всичко. Десетки други като него дебнеха да се докопат до благоволението на василевса.
И той се обърна към него шепнешком:
— Не се съмнявам, че си разбрал всичко, божи помазанико. И все пак се смятам длъжен да засиля у теб убедеността в добрия изход на начинанието ти. Другото беше само литургия, молба към бога с извадки от Евангелията. Истинските думи на прорицателката бяха малко: „Благородникът ще се възнесе върху крилата на Нике-Победата… А недостойният пълководец ще побегне от полесражението“. Кой, господарю, е благородникът — мръсният варварин, роден в някаква воняща юрта или на път в каруца, или ти — видял божия свят в Пурпурния дворец? Нима можеш да се усъмняваш в това?
Константин кимна утвърдително. Всъщност той много-много не вярваше на предсказания. Повече се доверяваше на многохилядната си войска и на петстотинте кораба, които го чакаха долу. Както, впрочем, и астрологът. Правеше го повече за простите войници — те, те трябваше да научат, че предсказанието е благоприятно.