И запита:
— Кажи ми, свята жено, как да ти се отплатя? Гласът отвътре отвърна пак с песен:
— „Даром получихте, даром давайте!“ Нищо не ща за себе си, повелителю, защото от нищо не се нуждая. Както птиците небесни. Ако искаш, нареди само на хората си да ми насекат малко дърва за огъня, що паля нощем да посочвам пътя на моряците.
Той се усмихна:
— Това е най-малкото, което ще направя за теб. Освен това ти обещавам, че след като прогоня скитите, ще възстановя града ти и ще го направя по-блестящ отпреди. И отново ще съградя истински фар на Акра, както предишния.
И си тръгна.
При излаза стратег Леон се приближи да му по-шушне:
— И все пак кръвопролитието може да се избегне. Ако ме оставиш да свърша това, що сме намислили. При това не успяхме да заловим сина на хана…
Не подозираше, че само на няколко крачки от него, в съседната пещерна килия, проснат върху постелята си почти безчувствен след последния удар с камък по главата, този, за когото говореха, слушаше думите му, подсилени от чудната скална акустика.
Константин отговори още по-тихо:
— Добре, стратеге! Да бъде волята божия. А ние после ще разгласим навред, между верующи и езичници, че варваринът е бил пронизан от копието на изпратен от небето конник.
Леон целуна дръжката на меча си:
— Божествени Василевсе, или ще изпълня всичко, или ще загина! И ако загина, да се знае, че е за теб, за цивилизацията, за истинската вяра!
Императорът положи ръка върху главата му:
— Ако, недай боже, нещо стане с теб, то бъди уверен, че патриархът ще те причисли към светите мъченици!
И още по-тихо:
— А аз, като се върнеш здрав и читав, ще те направя магистър, друнгарий на флотата. Там ми е потребен честен човек… И верен…
Той погледна бегло към друнгария Григориас, който, като срещна очите му, се усмихна угоднически почтително, но след това, след като императорът излезе, следван от свитата, съвсем естествено за сановник впери подире му поглед, изпълнен със зле прикрита ненавист. Досещаше се друнгарият, по-дочул беше за недоволството на василевса. А това го караше и той да крои своите си планове.
Флотата отново продължи пътя си към Томи, където щеше да преспи и след последния преглед на бойната си годност, на кораби и бойци, да поеме към делтата на Истър.
Само една лодка се отдели от императорския кораб, за да пристане на скалистия бряг, където от нея слезе стратег Леон, вече не като надменен патрикий, а като беглец от затвора, с обръсната глава — знак на публичния му позор, с рани и синини по тялото и с препилена желязна халка на глезена.
Лодката се върна назад, а мнимият беглец се изкатери на голото плато, без да се обърне назад, без да погледне, и закрета на север, следвайки своята цел.
Императорът го проследи, докато го изгуби от поглед, заел обичайното си място в трона на горната палуба. После се отпусна, сякаш го забрави, унесен в своите мисли, в сладостното видение на триумфа си, когато след разгрома на скитите щеше да се завърне в Константинопол през златните врати, увенчани с четирите кули с колони от зелен мрамор и барелефи на древни герои. Отпред в сребърна колесница, запрегната с бели коне, щеше да се вози украсената със златна нимба икона на Влахернската Богородица, а след нея щеше да крачи пеш императорът. За да потвърди, че победата не е негова, — а дарена от покровителката му.
Подире му, окован във вериги, щеше да се влачи Исперих, непокорникът, охулван и оплюван от тълпата, зад когото с тежка стъпка щеше да премине облечената в желязо победоносна армия, засипвана с цветя от ликуващите посрещачи.
За Константин това щеше да бъде лека победа, но триумфът му трябваше да бъде блестящ, за да утвърди престижа му, тоя престиж, който мнозина опитваха да разклатят.
Престъпеният обет
След като се убеди, че и последният войник е напуснал полуострова и че отправилата се на север флота няма да се върне, Елена забърза, доколкото й позволяваха скованите от болестта нозе, към килията на Тервел. Забърза — така увита в черната си плащеница, в напразен опит да прикрие с нея уродливото си гърбаво тяло, на което съдбата в жестоката си изобретателност бе дала една прекрасна, божествено привлекателна глава.
Дълбоко под нея, по притъмнялото море, отгоре заприличало на току-що излъскана с пясък желязна ризница, кипваха бели гребенчета. Те се намножаваха бързо, нарастваха ведно с нарастващите вълни, които се устремяваха настървени към рифовете пред Акра, за да се разбият в тях във все по-високи и по-оглушителни бели взривове. И както става пред буря, гларусите и рибарките бяха изчезнали нанякъде. Само буревестниците се рееха плавно и уверено с неподвижно разперени криле, почти докосвайки остриетата на надигащите се водни грамади.