Тя премина с мъчително накуцване начупения пещерен коридор и застана до входа при болния, едва огряван от бледото мъждука не на кандилото. Нарочно ли беше турила тънък фитил, та да е колкото може по-тъмно, колкото може по-малко да вижда и нея?
Тервел лежеше, отново смазан от треската, с която след вчерашните рани здравото му тяло опитваше да се пребори. Светът ту изплаваше пред очите му, олюлявайки се като ладия в развълнувано море, ту отново се завъртваше в чудовищен въртоп, на да изчезне сред черното нищо.
Сега я видя — видя красивото лице, което единствено едва се открояваше в мрака сред опушените стени над черното широко расо.
— Кой беше тук? — пошепна той.
Елена отвърна:
— Василевсът.
Възбуден от отговора й, той понеча да се надигне.
— Константин! Тъй близо! И да не го…
Не успя да се изправи на лактите си. Падна от ново сред постелята. Изгуби съзнание.
С нежни движения, коленичила, Елена смени превръзката му с прясна билкова настойка, наля в устата му засилваща отвара, като шепнеше тихо:
— По-добре, че не си знаел! „Защото всички, които се залавят за нож, от нож погиват.“
И се отпусна върху петите си. Замисли се, загледана в мъжественото му лице, съвсем необезобразено, а сякаш наистина облагородено от източеното назад теме.
Но трепа. Имаше ли право да го гледа така? Тя? Една монахиня, обречена богу? При това — недъгава, изрод…
Господи, господи! Защо я наказа тъй жестоко? За какъв грях — неин или родителски? С това безжалостно проклятие…
Ще се смилиш ли някога тъй, както беше казал чрез устата на сина си: „Милост искам, не жертва“. Ще й помогнеш ли, както пише в Светото евангелие: „И ето една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше да се изправи. Като я видя Иисус, повика я и рече й: Жено, освобождаваш се от недъга си!“
Нали за това, заради тоя недъг, се обрече и тя на тая служба: седем години сама, болна и здрава, гладна и сита, да пали фара? Така й рече Иисус, когото видя насън, подобен на Сабазий от скалния барелеф. С благославяща десница, с благ, нечовешки благ поглед и глас като музика:
— Седем години поддържай огъня на Тиризис! И ще бъдеш спасена!
И ето, шест години вече спазваше оброка. Защото искаше да оздравее. Не за съблазън, не за грях, не за обикновена женска радост, а за да му служи още по-добре, да печели нови души в негово име сред окръжаващите я езичници.
Нейното проклятие! Какво ли не преживя тя? И бран, и пожарища, и разрушение! И сеч! Варварите, които при всеки свой набег не пропускаха и Акра, накрай я сринаха съвсем, опожариха, събориха я до основи. И след страшното клане, в което загинаха и майка й, и баща й, отвлякоха оцелелите в робство. А нея захвърлиха. Нито посякоха, нито заробиха. С погнуса — недостойна нито за робство, нито за меч.
И все така — минават едни, минават други — грабят, пленяват, убиват. Само тя стои единствена, недосегаема с грозотата си.
А сега до леглото на болния варварин — още повече. И сладко, и мъчително. Отхвърляше го с гняв от мисълта си. Не, не за себе си, не за другиго — за бога искаше себе си здрава.
Сепна я шепотът на Тервел:
— Моля те, покажи ми къде е мечът! Отскочила мигновено вън, тя замълча разколебана.
— Нямам време! — додаде той. — Народът ми е в опасност, баща ми е в опасност. Трябва да бързам…
И тя най-сетне се реши. Впрочем, защо да го крие? Българинът доказва, че го заслужава. Щом заради нея, от благородство, се хвърли сам, с голи ръце, срещу фанатизираната монашеска глутница…
— Добре, чужденецо! — рече тя. — Ще ти го покажа!
Тя самата познаваше всички пещери, всички подмоли на Тиризис. Но тази тайна, и двете тайни, бе научила от майка си, в смъртния й час.
Тервел почти подскочи с доволно блеснали очи.
— Кога?
— Не сега! Сега си много слаб. Утре…
— А къде е той?
Елена посочи с поглед надолу:
— В пещера. Подводна пещера. Ще ти кажа къде. Има два входа: левият водя до богатство, купища от злато и скъпоценности…
— Неща злато! — прекъсна я той. — Злато си имам. А мен не ми трябва. Само за бранниците ми.
С дясната ръка да им давам злато, а с лявата — сребро… Искам меча, Елена… Пък и с меча мога да си завоювам колкото си ща злато… Искам меча…
— Десният отвор води към него.
Тервел беше притворил очи, сякаш повече не я слушаше. Мина дълго време, преди той отново да заговори:
— А какво предсказа на Константина? Победа или поражение?