Елена избута с ръка и двете змийски глави:
— Не, българино! Не е змей. Обикновена змия, стара, престара. Наследена от майка ми. Намерила я нявга, такова двуглаво изродче и я отгледала. Иначе щяла да загине — накъде така с два ума? У нас, траките, е така — от змиите черпим мъдрост.
Змията е символ на Асклепий, бога на лечителите. Тя олицетворява божествена мощ и власт. Всъщност тази не е една змия, а две, с две глави, с два ума, но свързани в едно тяло.
И неволно си помисли: „Змия изрод и жена изрод в една пещера!“
Но сподави мъката си и продължи:
— Двама са с едно тяло, но съвсем различни. Още майка ми ги нарекла Парис и Хектор. Дясната глава е на Парис. По-гальовен, по-кротък, по-доверчив, но и по-страхлив. А Хектор е свиреп, нападателен и самоотвержен. И вчера така. Сигурна съм, Хектор се е наложил над брат си, та спаси и мен, и теб…
Тервел Есе не можеше да се освободи от своята мисъл.
— Елена! — надигна се той. — Разбери, нямам време! Трябва да намеря меча… И да си вървя…
Изправи се на лакти, обърна се по колена, опря се в стената. И изгуби съзнание, строполи се отново безчувствен на пода.
Монахинята се спусна да му помогне — с нови превръзки, с нови билки.
И така, улисана в грижите по него, не усети как минават часовете.
По едно време, когато болният се поуспокои и задиша по-равномерно, тя дочу приглушения вой на разразилата се буря и тътена на блъсканите в основите на каменния нос вълни.
И още нещо…
Трясък! И удавени от грохота на стихията писъци за помощ!
Тя излетя навън.
Вятърът и шибащите дъждовни струи я пресрещнаха като стена пред пещерата. Но Елена продължи почти пълзешком, надникна надолу.
И видя. Не самият кораб, той вече потъваше пробит от подводната скала, а бойницата му, навръх която още гореше сигналната факла. И огряваше с бледи, зловещи сияния размятаните белогриви вълни и подхвърляните от тях борещи се с последни сили хора.
Досещането, злокобно, убийствено до полудяване я блъсна като чук.
Тя… Тя беше виновна… Единствено тя…
Заради нея корабът се бе ударил в коварните рифове… По нейна вина сега гинеха тия хора…
Обезумяла от това гибелно съзнание, разплакана, блъскана от бурята, тя се спусна надолу по разкаляната пътека, заплашена всеки миг да се подхлъзне и да полети в пропастта.
Не полетя. Достигна брега.
В този миг и бойницата потъна. Огнената факла угасна, настана мракът.
Очите й бързо привикнаха, почнаха да различават и вълните, и подмятаните от тях корабни отломъци и отделни давещи се хора.
Ето един — заловен в някаква греда! До него имаше не повече от десет крачки. А за нея, родена кажи-речи сред морето, израсла в него, дори в тая буря тия десет крачки не представляваха нищо.
Монахинята издебна набъбналата пред нозете й вълна и се метна в нея, облечена, с расото, остави се при отдръпването да я отвлече навътре и чак тогава, преди повторното й връщане към брега, я напусна, размахала лудо ръце. Заплува навътре. И сякаш не предишната схваната нещастница, която едва се мъкнеше по сушата, а — съвсем друго същество, ловко и пъргаво, все едно нереида, дъщеря на добрия морски бог Нерей.
Тук, във водата, и тя самата се усещаше друга, силна и грациозна, като риба, като всяка морска твар. Ненапразно още от дете, откак бе проходила, всеки ден от ранна пролет до късна есен плуваше в това море, между тия опасни подмоли, които познаваше така добре, както отшелническата си пещера. От онова време, когато в морето намираше спасение от преследванията на акренските уличничета, които я гонеха с камъни, подстрекавани от суеверните си майки. За тях Елена си оставаше дъщеря на варварска магьосница, макар отдавна вече покръстена — защото, щом беше недъгава, това значеше, че е „белязана“ от бога.
И само енорийският им свещеник я вземаше под своя закрила. И опитваше да угаси избухващата в младите гърди злоба. С благи думи, с христовите думи: „Прости им, защото те не знаят какво вършат!“ На злото отвръщай с добро!
Отец Никодим беше тоя, който й посочи пътя към бога. И към надеждата. Той я подстрига за монахиня, И така осмисли безсмисленото й съществуване.
А сега?
От ония здравите, силните, красивите нямаше ни помен. Единствена тя, сакатата, все още кръстосваше развалините, пътеките, по които я бяха гонили ония, които вече ги няма. Сама.
Опиянена от умението си, от силата си да преодолява яростта на стихията, от новата възможност да направи добро на ближния, тя наближи удавника.
За беда една по-силна вълна го изтръгна почти от ръцете й и ведно със стисканата от него греда го захвърли върху оголената скала.
Елена все пак успя да го хване, успя да го удържи и извлече на брега.