Един ден тъмничарят обяви, че всеки, който участвува в похода срещу варварите, ще бъде помилван. То се знае, всички се записаха. Всеки — със свое скрито намерение и надежда. Теофил се задължи да изплати дълга си към аргиропрата с войнишката заплата и дяла от плячката. И надяна ризницата, препаса меча…
Внезапно той трепна, дочул по пътеката, почти над главата си, тежки стъпки. И чак когато стъпките поотминаха, се престраши да надзърне. Вцепени се от уплаха. Към морето слизаше, като се придържаше с ръце о каменната стена, един българин. Невъзможно беше да не го познае, макар и безоръжен: и по носията, и по лицето, и по издълженото назад теме, и по полуобръснатата глава.
Теофиле, Теофиле, божи любимецо, къде те натика бог? Не при славини, не при готи, ами направо при най-страшните!
Прилепна към скалата тъй, че ако можеше, да се слее с нея, да потъне в нея.
После се поуспокои. Българинът едва пристъпваше, разтреперан, блед, почти без сили. Нямаше защо да се бои толкова от него. Само да няма други! Надникна пак, ослуша се — никой…
Българинът достигна водата и взе да се разсъблича. Ясно, щеше да плува. Но накъде ли?
Навярно беше големец. Чувал бе, че сред българите, които са с бръснати глави, само боилите си оставят малко коса отзад. Какъв ли е тоя? Съгледвач? Или дезертьор?
Варваринът нагази във водата, заплува.
И тогава отгоре се чу друг глас, ясен женски глас:
— Точно тук! На два човешки боя!
Теофил погледна нагоре. И видя омотаната в черното си расо монахиня, която, скрита зад скалите, бе подала само главата си и продължаваше да вика:
— Меча или златото, българино?
— Меча! — натърти Тервел.
Теофил прехапа устни. Сега пък и вещицата, Акренската вещица! Остава да се покаже и змеят! Друго не му трябва… Змеят ще го обгори с огън, вещицата ще го открие и без да го вижда. Защото тя чете мисли… Защото знае всичко…
Но не. Тоя път не знаеше. Не го откри, Не прати огнения си змей, а извика тревожно:
— Внимавай! Вляво е богатството, вдясно — победата! Само да не ме измамиш!
Теофил не чу какво отговори плувецът. Видя го само как се гмурна и потъна в синия вир.
Мина минута, две, пет. А гмурецът не изплуваше. Отшелницата бе излязла иззад скалата, без да крие гърбавото си тяло, и гледаше вторачено с широко разкрити от тревога очи в дълбочината. С притиснати към гърдите молитвено свити ръце.
И когато Теофил се бе вече напълно убедил, че българинът е загинал, отдолу сред рояк въздушни мехури излетя якото му тяло и се подаде над водата с голям крив меч в ръката.
Задъхан, преуморен, Тервел изпълзя на брега и без да се изправя, само седнал, подпрял гръб в скалата, измъкна острието от черната му, пристегната с пръстени от ковано сребро ножница. И то блесна на слънцето като огромна скъпоценност, сякаш не бе стояло във влажната пещера цели два века. Кокалената му дръжка беше обсипана с рубинени гвоздейчета, а златната му кръстачка представляваше змия, лапнала опашката си — символ на безначалното и безконечно време.
Тервел го вдигна пред очите си и целуна ръкохватката му. После тялото му омекна и се свлече покрай стената върху мокрия камък.
Монахинята, надзъртала неспокойно отгоре, като видя това, изпищя и се спусна надолу, грабна безчувствения мъж под мишници и с неподозирана сила за уродливата си снага го помъкна нагоре по каменистата пътека.
Теофил се колеба дълго. И след като тя отнесе товара си в пещерата. Ала не се реши. Вече го знаеше, долу имаше два отвора: единия, десния — към меча, другия — към някакво съкровище.
Съкровище — злато, скъпоценности, една шепа от които би спасила и него, и жена му, и сина му. Само една шепа. А сега стоеше тук безполезна, забравена, никому ненужна. Само една шепа, която за него означаваше всичко: живот, охолство, щастие!
Но не знаеше дали нямаше и други горе освен тия двамата. Дали нямаше да слязат при него и да го заварят тъкмо когато претърсва подводните пещери.
И все пак, като че ли беше по-разумно сега да бяга. Да се върне в Одесос, да разправи всичко на стратега — всичко, разбира се, без тайната на подводните пещери — и после, когато войниците обезвредят българина, Теофил да дойде, та да си вземе това, което е заслужил. С всички мъки и терзания, що е преживял.
И сякаш да не се двоуми повече, да не се изкушава напразно, на не повече от стадия от носа премина рибарска ладийка, опънала дрипаво платно. Теофил скочи във водата, доплува до нея. И за да докаже на единствения рибар в нея, че не е морски дух, се прекръсти трикратно, после се прехвърли вътре.
— В Одесос! — заповяда той. Беше добил увереност от съзнанието за важността на новината, която щеше да отнесе.