А незапомнената дружба между Ираклий и Кубрат… Както Ираклий, така и Кубрат нямаше друг избор. Длъжен беше да приеме тоя съюз, да опре о някого гръб, щом се бе наел да премерва сили с толкова много врагове: авари, хазари, турци…
Не, Баяне, не разбираш ти какво става в душата на един хан. И надали ще разбереш…
Исперих посочи с поглед кавхан Умар, И оня отсече, сякаш замахна с меч:
— С бой ни взеха родината, само с бой ще се сдобием с нова!
Подир него каза кратката си реч и ичиргу боилът Сивар:
— Наемник не ставам!
После — и багатур боилът Окорс, и зара тарканът Охсун, и Ослан, и останалите.
Единствен Исперих не каза нищо, ни дума. А когато се изредиха всички — кой с по-дълго слово, кой с по-кратко — да изразят що мислят, той плесна с ръце.
— Да влезе певецът!
И в душната зала робите въведоха висок, сух и костелив старец с дълга бяла брада. С протегнати напред ръце, в които държеше тамбурата си. С вирната глава и черни дупки вместо очи.
Сляп роб не става певец. Сляп роб само върти хромела или вади вода от кладенеца.
— Кой си ти, старче? — запита Исперих. Слепецът отвърна:
— Севин ме наричат, ювиги хане. Нека Тангра те къпе във вечна светлина, от която лиши мен, теб и людете ти! Воин бях, господарю, при баща ти, великия Кубрат. В рат загубих най-ценното. Затуй, кога мечът ми стана безполезен, с друго оръжие го замених, за да ти служа, ювиги хане, теб и народу. Със слово и песен, потомъко на Тангра. За минала слава, за по-славни бъдни победи.
— А какво ще ни изпееш сега, Севине? Певецът се поклони ниско в посока на гласа:
— За меча на Атила, повелителю!
И като рече това, присви треперещи колена, та приседна на земята, опипа леко струните на тамбурата с приведено към шийката й ухо.
Залата притихна. Спряха да мляскат пълните уста, заглъхна звънът на чаши и посъда.
И певецът подръпна с пръсти струните.
Песента му започна тихо като шепот, повече като сподавена въздишка, преминала над множеството, подобно полъх на вятъра над смълчана гора, който неусетно се усилва, зашумява.
И заразказва, сякаш не белобрадият старец, а самата гора занарежда отдавна забравени предания, отдавна неприпомняни спомени — заглъхнало ехо на отминала слава.
Че кой не знаеше великия Авитохол, когото ромеите назовават Атила — бич божи, и само при чието име потреперват? За него подхвана песен певецът, за неговите подвизи. И за приказния му кон, що прескачал реки и планини. И за битките му със злите великани: седем на изток, седем на запад, седем на юг и седем на север…
И за вълшебния му меч, спуснат му от Тангра по дъгата, който Атила запасвал само пред бой. Меч, що не знае несполука, що не знае отстъпление. Зрящ меч, както пееше песента — що сам води ръката на хана в боя…
И Исперих, и боилите му помнеха тая песен, стара и престара, слушана и от бащите им, и от дедите им, преди да ги връхлети голямото зло, преди да смутят мирния им живот хазарските орди. Там, в далечната родина, между Бористен, Танаис и Куфис от една страна и Меотида, Евксинския понт и Българската планина, която ромеите наричат Хипийска, от друга.
Те всички помнеха родната Българска планина, зад която в далечината на юг се издигаха белоснежните зъбери на двуглавия Елбрус, откъдето полита към небето белият кои, който отнася при Тангра душите на загиналите в бой воини. На тая планина, където според митовете на ромеите бил прикован приятелят на хората, великанът Прометей.
А слепецът не спираше. Равно и тихо, уверено и спокойно разказваше за неочакваната смърт на Атила, когато се готвел да нанесе последният, съкрушителният удар върху прогнилата ромейска империя. И за незапомненото му погребение в три саркофага, вместени един в друг: железен, сребърен и златен, заровени в дъното на нарочно отбитата река Тиса, която след това отново пуснали в леглото й. И за избиването на хилядата роба, които го били погребали, за да не остане никой, който знае тайната му.
И за разпрата между синовете и боилите му, за кървавата междуособица, която беше сложила край на хунското могъщество.
И за похода на Ирник, наричан от ромеите Ернах, на изток в Малка Скития. След като братята му заграбили скъпоценностите на баща си, той успял да запази само меча му, да го отнесе със себе си и преди смъртта си да го скрие там, където не би могла да го достигне чужда ръка. И да го завещае на онзи свой наследник, който се окаже достоен да го заслужи, който ще довърши делото на Атила, който ще забие тоя меч в сърцето на ромейската империя.