И понеже тя все още се колебаеше, додаде:
— Няма да се кълна в Христа. Видях колко лесно християните престъпват клетвите си. А в меча, тъй както са ме учили от дете, Клетва в неговото име е свещена за българина.
Той оголи меча си и целуна дръжката му, после го издигна пред очите си и изрече някакви български заклинания.
Елена вече не се съмняваше. Наистина беше българин, това личеше от издадените му скули, синьо-черните му коси и белезите по лицето му. От гласа му. И от очите му — честни, верни очи.
Трябваше да му вярва. Но как да спаси ранения?
Конят? Та той не можеше да носи дори себе си.
Да поемат ранения на ръце с Борис? Но докъде биха стигнали така, с тоя товар, когато вече се смрачаваше и враговете всеки миг можеха да се зададат?
Тя погледна към морето — дали вече не се виждат някакви платна. По небосвода облаците се бяха наслоили като пластовете по скалите на Тиризис и под тях водната повърхност изглеждаше като сиво-черна чакълеста пустиня, морето изглеждаше наистина Черно, както вече славините бяха прекръстили Евксинския понт.
Погледна и нагоре, към носа, където палеше вечерния си огън. И реши…
Наистина, това беше нещо ужасно — нещо, което друг път не би дръзнала дори да помисли; нещо, на което щеше да се реши само заради него, готова заради него да иде дори в Ада…
И сякаш облекчена, добила смелост от взетото решение, тя въведе вестителя в пещерата.
Отначало Борис, несвикнал с мрака, що цареше вътре, остана прав до входа, неподвижен, очакващ. И смутен. Всъщност, Акренската вещица е това! Бърлогата на змея!
После, при мъждукането на кандилото позна лицето на болния. И тутакси се просна на колене пред него. Забрави, че бе ромейски воин, че бе християнин.
— Нека Тангра те благослови, канар тикине Тервеле да доживееш сто години! И да славиш баща си ювиги хана и рода си Дуло!
Елена отвори широко очи. Това не бе очаквала. Канар тикин, престолонаследникът на Исперих, синът на Антихриста, както произнасяха анатемите си в храмовете христовите свещеници. И тя бе приютила в светата си обител не друг, а сина на Антихриста. И за това бог не я бе наказал с гръм. Не бе сринал пещерата й с огън и жупел както Содом и Гомор.
Господи, ти ли я подлагаш на тия изпитания или Сатаната? Господи, защо мълчиш?
Синът на Антихриста — а тъй почтен, тъй достоен, тъй прям и горд! С такъв мъжествено открит поглед. Може ли погледът да лъже? И кого бе излъгал: разума или сърцето й… Поддава ли се сърцето на лъжата?
Впрочем, не беше ли вече време да сложи край на всичко, на всяко изкушение? И да отвърне: „Махни се, Сатана!“ Да остави събитията да се развият така, както е наредил бог. Да пристане корабът, да стовари бранниците. И те да го отведат със себе си. Да я оставят сама. Отново сама с бога…
Но чия воля изпълняваха ромейските бранници: божията или сатанаиловата? Нали манихейците учеха, че всичко земно е от Сатаната?
Тервел бе полуотворил очи и гледаше с почуда коленичилия ромейски воин.
— Кой си ти? — запита го той накрая.
— Борис се казвам, славни канар тикине, от воинството на ювиги хан Исперих.
— А защо с тия доспехи?
— Защото съм беглец, канар тикине, отстъпник от рода си!
— Тогава що дириш при мен? Прошка? Войникът се усмихна тъжно:
— Никой не може да ми даде прошка, канар тикине. Никой на земята. Само Тангра.
— А за какво си дошъл? Елена го изпревари:
— Някой те е издал, Тервеле — вече знаеше кой е. — И Борис е препускал от Одесос до тук, за да те предупреди.
Тервел го изгледа проницателно.
— А отде знаеш това? Борис поклати глава.
— Тя моята, славни Тервеле, е много дълга. И тъжна. По-важното сега е да бягаш, да се спасяваш. За беда конят ми не може. Затова пък аз ще те взема на гръб.
Елена се вмеси в разговора:
— И докъде ще го отнесеш така? Те ще те настигнат ей там, преди да превалиш хълма.
Тервел я пресече:
— Мен не може… Но нека отнесе меча! Вместо мен…
— Да те оставя! — сепна се Борис. — В ромейски ръце!
Тервел опита да придаде на отпадналия си глас повелителен тон:
— Сега мечът е по-важен от един канар тикин… И аз заповядвам…
Борис се слиса. Какво трябваше да стори, кого да послуша: гласа на канар тикина или съвестта си? Елена реши спора:
— Нито канар тикина ще носиш, нито меча… Аз ще спася и вас, и меча…
И на невярващите им погледи отвърна:
— Ясновидка ли съм аз, властна ли съм да правя чудеса?
Тези думи не учудиха и двамата, наслушали се на легендите за Акренската магьосница.
А тя едва сдържаше сълзите си. Чудеса! Никакви чудеса! А направо подлост, коварство! Най-страшният, непростим грях!