Единствено заради него беше способна на това…
Но по-напред трябваше да му даде от най-силното лекарство, което се дава само когато няма друга надежда, да влее сили в изтощеното му тяло, сили за предстоящото изпитание.
И тя му поднесе пазената в най-скрития ъгъл на пещерата чаша.
— Пий, Тервеле!
Той я изгледа недоумяващ.
— Това е силна билка, българино. Опасна билка. Досега не смеех. Вече нямам избор… От нея или изведнаж оздравяваш, или…
— Или — какво?
— Каквото бог е отредил — прехапа тя устни. — Билката на Орфей. С нея той измъкнал дори от смъртта любимата си Евридика.
Тервел протегна ръка и я изпи решително.
Тогава Елена ги остави. Забърза нагоре, към сринатата крепост. Трябваше да го стори! Сам дяволът, пък отде да знае — може би сам бог й го бе подсказал… Щом без фара един кораб се разби, защо да не може и друг…
Всъщност кое беше по-подло: това, що щеше тя да извърши, или другото? Сто бранника срещу един ранен, болен човек! По-малко подло ли бе то?
Господи, не я съди жестоко! Слаба жена е тя, неустойчива срещу греха. Пък може би справедливо вече си я наказал. Предварително. Знаел си на какво е способна. Ти, който четеш бъдещето като отворена книга, си знаел, че тя ще стори и тоя грях.
И все пак — а защо не я предпази от него? Нали си могъщ? Ако не е права, прати гръм да я тресне, прати трус да я погълне земята. Недей мълча!
Елена грабна наръч дърва от натрупаната купчина и закуца на север, по отъпканата от нея пътечка, където вече никой не дръзваше да се мерне от страх пред вампири и привидения. Наистина, толкова пръв беше попила тук земята, толкова души бяха погубени. Ако сега някой зърнеше огъня на запалената й борина, как ту се показва, ту се губи сред съсипиите, щеше да я вземе за истинска прокълната душа.
Тая вечер тя не само нямаше да запали огъня, нещо повече — щеше да го запали, но другаде, не навръх носа, а навътре, там, където от Скитското плато започва Тиризинският полуостров. И заблуден от него, считайки го, че гори на носа, корабът непременно щеше да се блъсне о скалите. Нощем моряците не смеят да се отдалечават много от сушата.
Мракът под тежкото облачно небе, от което всеки миг можеше отново да рукне дъждът, беше непрогледен. Борината едва осветяваше незабелижимата пътечка. Елена сякаш креташе сред черното нищо. Дълбоко долу, отляво и отдясно, в шеметната бездна бучеше бурното море. Като в преизподнята. И оттам с воя на вятъра долитаха стонове и писъци като воплите на удавници. Животът й досега бе бил ад с това сакато тяло, сега я заплашваше и адът за душата.
Но не! Нямаше да се поколебае! Заради него щеше да влезе и в ада!
Тя подреди донесените дърва, пъхна сред тях борината. И скоро огънят лумна, запращяха омокрените съчки, разлюляха се от вятъра избухналите пламъци.
И тръгна обратно. Пред входа на пещерата поспря загледана в морето, където й се стори, че проблесна някаква светлинка.
Господи, удари я с гръма си!
Бог беше само безучастен зрител, който нито помагаше, нито предпазваше, а само съдеше.
Елена влезе при двамата българи, които едновременно обърнаха към нея питащи очи.
— Очаквайте чудото! — успокои ги тя, А кой щеше нея да успокои?
И застана, както обичайно, в мрака до входа.
Борис продължи прекъснатия си разказ, но вече на български, от който език Елена не разбираше нищо. Диво, варварско боботене.
— Три лета има оттогава, канар тикине. Бях ратник, имах дом, имах чест, имах син, Токту. Двама с Докс поискахме Сюймел за жена. Спечелих я аз и я отведох в харема си. Докс божем се оттегли. Мислех, че е забравил. А той помнел. И ми отмъсти.
Елена току излизаше да погледне навън и бързо се връщаше. Все по-тревожна, все по-развълнувана. Беше наистина кораб! И идваше насам. Бързаше към гибелта си…
Борис продължи:
— Беше през годината на Вълка, в деня на Слънцето.
Във високосна година денят на лятното слънцестоене е отреден на слънцето, един от най-тачените празници на слънцепоклонниците българи.
— Кавхан Умар правеше преглед на войската: на коне, доспехи и оръжия. И аз стоях спокоен, защото знаех, че всичко съм потегнал, всичко съм проверил. Затова когато той впери в мен намръщени очи, не трепнах. Изчаках го спокойно да дръпне колчана на стрелите им. И тогава се слисах. Ремъкът му, който сам бях притегнал, се скъса и стрелите се разпиляха по земята.
— Помня това! — пошепна Тервел. — За него трябваше да те убият.
— Да! — кимна разказвачът. — Знаех го. Тогава случайно зърнах Докс от задната редица. И видях тържествуващото пламъче в зениците му. Досетих се — той беше направил това, никой друг! На другия ден трябваше да се изпълни присъдата. И душата ми нямаше никога да препусне белия жребец по Млечния път към Тангра. Както повелява законът. Но аз избягах от затвора. Пазачи бяха Докс и приятелите му. Това пък беше моето отмъщение. Както се полага на страж, допуснал да му избяга затворник, навярно отдавна са им пръснали главите…