А стратегът само туй и чакал, да намери повод за грабеж и да сплаши другите славини, заповед дал най-първо жупанския дом да претърсят. Спуснали се жените да си бранят имота: коя с вила, коя с кроено. И Марица с тях.
Като я видели, войскарите побеснели, спуснали се връз нея, а тя с вилата претрепала двамина да се запази от озлочестяване и хукнала да бяга. Настигнали я досами реката. А там клетата, като нямало накъде, скочила във вира. И повече не изплувала. Да се спаси от позор, както много други славинки, и Марица предпочела смъртта.
Славун Мечката не продължи към дома си. Защо пък да продължи? Видя го отдалеч — родният дом, дървен, двукатен. А как не бе изгорял целият, как се бе запазил наполовина, с нацепени свински мехури, които му бяха служили за прозорците, с одимени стени. И — разровени двор, и опразнените делви.
Дълго стоя Славун като вкопан, пребледнял, сякаш подсечен дъб, който, ха-ха, ще се сгромоляса на земята.
Не се сгромоляса. Издържа. И не почна да ругае, както обикновено, и да бие. Бесният Славун се бе прекършил. Останал без сила. Главата — клюмнала, раменете — безпомощно увиснали.
И сякаш не със своя си глас промълви:
— Водете ме!
Хората му прехапаха устни.
— Водете ме! — повтори клетият баща. — На реката…
Ковачът, а ковачите са и магьосници, опита да го вразуми:
— Що думаш, княже! Де по това време? Я виж, мръкна се вече!
— Какво, като се е мръкнало!
— Как какво? Та това е време потайно. Де има зла сила — сега пръква навън. Юди, самовили, орисници, върколаци, бродници. Зарежи, княже! Утре ще идем всички… Помен да сторим…
Славун Мечката вирна глава. Пак се връщаше предишният Славун.
— Като съм рекъл, че ще ходя — ще ида! А вие, ваша си работа, оставайте тук! Кажете ми само къде!
Няма що, ковачът сви рамене.
— При Синия вир… Ама пак ти думам, ти мене слушай… Няма да се върнеш… Бадева и себе си ще затриеш…
Славун вече не го слушаше, закрачил навън ядно, заслепен от горест. Без да се обръща, без да поглежда следва ли го някой.
Нощта беше настъпила. Черна, злокобна. Отгоре Сварог — богът на небето го гледаше безучастно с хилядите си очи-звезди Стрибог — богът на вятъра шумеше предупредително в клоните. Над главата му прелитаха безшумни сенки — дали изгонени от опожарените тавани прилепи или зли духове?
Вече наближаваше реката, когато чу леки, подтичващи стъпки подире си. И се обърна, хванал меча.
Беше Недана, задъхана от бързането, разплакана.
— Ами ти къде мари? — опита да й се сопне той.
— Как къде? Където ти — там и аз! Пък да видя и аз чедото си! Даже да е вампирясало, пак да го видя! Ако ще гина, нека от Марица погина! То и тъй вече няма живот за мен…
Тогава и Славун се разрева. Повече не изтрая. И така приплакващ редом с нея, продължи напред, провря се през върбалака и застана на високия отсечен бряг.
Край реката, до вира, винаги нещо клокочи, нещо шумоли. Зли духове ли са, въртопите ли са? А сега посред нощ — още повече. Тайнствено, зловещо.
Той се надвеси над водата, загледан в смолисто лъсналата й повърхност.
Марица! Няма ли да се покаже Марица!
Трябваше да го е страх, а не го беше страх. Макар че знаеше не по-зле от другите — самоудавниците са нечисти мъртъвци, след смъртта си душите им бродят като мрачни призраци в нощта и измъчват, давят в подмолите замръкналите пътници. Нечисти са всички умрели без време, не от естествена смърт: удавници, разкъсани от зверове, погинали в бран. Тяхната жизнена сила е останала неизчерпана и след смъртта си те оживяват, но вече като зли духове. Затова на такива ковачът пробожда с ясенов кол сърцата. Да не излизат повече от гробовете си.
Добре, че не бяха намерили Марица…
Той знаеше, не можеше добрата Марица да се превърне в лош дух. Да пакости майци си и тати си. Не можеше. Навярно са по-прави ромеите, дето не се боят от смъртниците. Ами дори мощите им, все едно непогребани трупове, в черквите си държат и им се кланят.
— Марице! — изпищя клетата майка. — Марице! Славун я хвана в последния миг, преди тя да се хвърли във вира и я дръпна надире, премряла от мъка в ръцете му.
Тогава дочу и врявата откъм село. Обърна се. Видя и пламтящите борини, понесени от шумното множество.
Не след дълго пред него застана един ромейски турмарх — офицер с десетина облечени в желязо конници начело с неколцина насила повлечени да ги упътват селяци, прежълтели, с разтреперани нозе. А като видяха и Славун невредим на брега, още повече се разтрепериха.
Турмархът скочи от седлото и вдигна ръка за поздрав:
— Привет на тебе, жупане, от моя стратег! Разкрачен, с ръце на кръста, с кръвясали очи. Славун го гледаше мълчаливо.