Борис се изправи.
— Вървете вие двамата! Аз оставам! Да ги задържа, да ги позабавя малко…
Ала Тервел го пресече:
— Никой няма да остава! Или всички ще се спасим, или всички ще загинем!
Борис, несвикнал да възразява на боили, отвърна колебливо:
— Ти си канар тикин, Тервеле. И ти трябва да се спасиш!
— Аз съм канар тикин — избухна Тервел, — не за да се жертвуват другите за мен, а аз да се жертвувам за другите.
Шумът отвън нарастваше. Елена ги подкани:
— Бързо! Няма време!
Борис отново опита да каже мъката си:
— Няма вече място, канар тикине, за мен: нито при българите, нито при ромеите… Няма…
— Тръгвай! — заповяда Тервел. — За това аз ще мисля…
Борис поклати упорито глава:
— Не ще можеш, господарю! И ти не ще можеш. Законът е по-силен и от мен, и от теб. Дори от баща ти… Законът… Ако за ремъка ме оправдаеш, как ще ме оправдаеш после за бягството, за чуждата вяра? Как? Искам само едно, за едно те моля. Кажи на сина ми, на Токту, че баща му не е бил тъй недостоен…
Тервел отново извика повелително: — Тръгвай пред мен! Ханът има много синове, един от друг по-тачени, но канар тикинът има само една чест. Загуби ли я, нищо друго не му остава.
Елена тръгна нетърпеливо, накуцвайки мъчително, прикрила безуспешно уродливото си тяло с черното расо. Борис, поне външно, се подчини. Последва я. След него, залитащ от изтощение, провлече крака Тервел.
Пътят им трябваше да мине през оракулската зала, зад скалната драперия, иззад която отшелничката правеше своите предсказания.
От дъното, през каменната решетка, те зърнаха застаналите пред входа войници, подредени един зад друг по тясната пътечка. Спрени, уплашени, докарани до ужас при вида на изправения насреща им двуглав гигантски смок, за суеверните им души не обикновена змия изрод, а — някаква свръхестествена твар, изчадие, изблъвнато от Ада, за да ги унищожи, след като бяха успели да се спасят от бурята и крушението.
А страшното влечуго стоеше насреща им и съскаше с двете си уста. Другите не го забелязваха, за тях това беше едно двуглаво чудовище, но за Елена те бяха две съвсем различни същества. Само тя видя раздвоението на общото им тяло, нерешителността му, бездейната му стойка. Докато Хектор, както винаги изгаряше от неукротима ярост да се хвърли в боя и там, като истински боец или да победи или да загине, но да защити дома и живота на тая, която бе израсла с него, която и сега му даваше единствена топлинка в света, то Парис, верен на своята същност, пак опитваше да поуталожи войнствения жар на близнака си, да му внуши от своето благоразумие, да го убеди към отстъпление. Защото бляскащите насреща му оголени мечове, цялата звънтяща в стомана тълпа всяваше смут в душата му. Теглеше го назад, към оня тесен тунел в дъното на залата, където беше леговището им и където тия омразни хора не можеха да се наврат.
Ей това разколебаване, тая мълчалива борба между двете глави и отправяните от тях противоречиви заповеди към общото тяло, дадоха време на пентаконтарха да се окопити, да вземе своето решение. Той беше началник, ромейски воин, наследник на древната римска и елинска слава…
Нима беше първият, единственият, който се срещаше с такова страшилище! Нима Херкулес не бе убил Лернейската хидра — стоглавата водна змия; нима Персей не бе освободил Андромеда от морския дракон; нима свети Георги не прониза с копието си седмоглавия змей?
Щом като друг беше способен да извърши такова геройство, защо пък той да не може? Нима нямаше достатъчно физически и нравствени сили, предостатъчно смелост да повтори техните подвизи? Да заслужи и той слава, да влезе в легендите — да се заговори и за него, дребният петдесетник, засенчен от тълпата блюдолизци, които с подкупи и угодничество успяваха да се доберат до всички висши чинове. А само висшите чинове дават човека възможност да изяви блестящите си военни дарби.
И така, с примера на свети Георги, поставил се мислено на негово място, пентаконтархът се хвърли в смел пристъп пред изумените погледи на вече отстъпващите си войници, размахал оголения меч и вдигнал блестящия щит да се предпази от огненото дихание на чудовището.
Още с първия удар отряза дясната змийска глава, която тупна като презрял плод на пътеката с изцъклени помръкващи очи, а от прерязаната й шия рукна туптящо алено гейзерче.
Това даде нова самоувереност на човека. Значи — не е неуязвимо; значи — може да бъде победено!
И той се приготви за второто нападение, което трябваше да реши изхода на двубоя.
Не знаеше, не допускаше каква случайна грешка бе направил; каква жлъчна шега му бе изиграла съдбата. Ако беше отрязал не дясната — миролюбивата глава, а лявата — войнствената, боязливият и нерешителен Парис щеше да се измъкне от полесражението.