Сега, без да го знае, напреде му стоеше една-единствена глава, заповядваща изцяло на едно напълно неи послушно, а не раздвоено тяло. Сега напреде му се бяха възправили умът, дързостта, свирепостта и всеотдайността на Хектор.
И Хектор, който не познаваше колебанието, макар и смутен от болката при отсичането на братовата глава, макар и вече започнал да отслабва от изтичащата обща кръв, с цялата си самоотверженост се хвърли в нападение. Захапа със зъби ръката, която вече замахваше с меча, а с тялото си се уви около врата на обхванатия от безразсъдна смелост враг.
Нещастникът опита да се освободи от безпощадната стоманена примка около врата си, изпуснал оръжието си и напънал всички сили.
Напразно!
Като Лаокоон! — това беше последната му мисъл, преди да побегне ужасен назад, към изхода, откъдето, без да вижда къде стъпва, политна ведно с нападателя си в бездната.
Чак сега, при вида на опразнения, незащитен вход, войниците добиха нова дързост. Пристъпиха отново напред.
Тогава Борис не издържа. Ясно, канар тикинът не можеше да се спаси. Едва се движеше, враговете щяха да го догонят из пещерните проходи, щяха да го заловят. Да му отнемат и Свещения меч на Атила.
Кой щеше да им попречи?
Никой… Освен той, Борис…
Тервел, досетил се за намерението му, опита да го спре. Но Борис се изтръгна от ръцете му и се спусна стремглаво срещу враговете, като само извика през рамо:
— Кажи на сина ми…
Стреснати от внезапно изскочилия от пещерата човек, и то със същите войнишки доспехи като техните, ромеите се заковаха на място.
Какви бяха тия чудеса!
Ала преди те да се опомнят от изненадата, Борис се хвърли отгоре им. И с цялата си тежест, с целия устрем на якото си тяло ги блъсна назад, един в друг, и така, в един общ куп, като безреден презрял гигантски грозд ги срина от тясната пътечка в пропастта. А ведно с тях — и той…
Когато Тервел и Елена притичаха до ръба на скалата, за да надзърнат долу, от страшната трагедия, от дръзката саможертва на родоотстъпника не бе останала ни следа.
Вълните се бъхтеха невъзмутимо в запенени взривове о скалите. И сред тях се мярнаха веднъж-дваж няколко премятащи се безжизнени тела. После изчезнаха.
Остана само ревящата пяна.
С наведени глави, потресени от величието на героизма, двамата поеха нагоре, към развалините, където намериха коня на Борис, вече отпочинал, започнал да пасе още неизсъхналата трева сред камънаците.
Развълнуван от всичко преживяно, Тервел промълви тихо:
— Елена, ела с мен! Ще станеш първа прорицателница при двора на хана.
Тя поклати глава:
— Забравяш, че съм християнка, канар тикине. На което той отвърна ясно:
— Тангра не е ревнив. Тангра понася и други богове. Защото е уверен, в своята мощ. Пък и защото няма значение как се казва — Аллах, Исус или Тангра — това е все същият, единственият бог.
Но Елена знаеше. Нейното място не беше там. Викаше я не Тервел — мъжът, а Тервел — канар тикинът, обзет от благородното чувство на признателността към тази, която го бе спасила. И това негово благородство я обиждаше още повече, защото й изглеждаше като съжаление.
Каквото беше всъщност… И тя отсече решително:
— Ти върви сам по пътя, който ти е отредил твоят бог!
— А ти? — отрони се тревожният му въпрос.
— Аз пък ще изкупувам греха си пред своя бог… Тогава той подхвърли последния си довод:
— Страх ме е, Елена, да те оставя тук, съвсем сама…
Отшелницата махна с ръка:
— Не бой се! Та аз имам най-сигурният страж — грозотата…
Обърна се и накуцвайки пое към пещерата си.
Обсадата на Агъла
Императорът Константин, облечен в позлатените си доспехи, с червени ботуши и разкошна багреница, обсипана със скъпоценни камъни, върху раменете, беше седнал в царския си трон под навеса на копринената си палатка, огромна като тракийска могила. Отстрани стърчаха забити златните императорски орли и разноцветните бойни знамена. Обграден от телохранителите и сановниците си, той оглеждаше бойния си стан и мълчеше. Както подобава, мълчеше и свитата му.
Ромейските шатри се белееха като накацали чайки по брега на реката и на морето, шатра до шатра, почти опрени една в друга, разделени само от пътеките за минаване и от коневръзите, на които пръхтяха нетърпеливите животни. Оставените в резерва бойци не стояха в безделие, а потягаха снаряжението си, лъскаха броните си с пясък, точеха на брусовете мечове и копия.
Все там, на площадките, бойните майстори дозглобяваха последните обсадни машини, предназначени за решителния бой. И не с дни, с часове изникваха огромните дървени постройки, обшити с железни листове и кожи, с най-различна форма и предназначение: метателни машини с макари и въжета за опъване, които хвърлят камъни и стрели; копачки за подриване основите на стените; овни тарани с оловни глави за разбиване вратите; подвижни кули за обстрелване отвисоко вражия стан и за прехвърляне на бойците върху бойниците му; големи стълби, поставени върху обковани с желязо коли, теглени от волове или от скрити във вътрешността им роби.