Певецът сниши глас и песента се превърна в шепот, тайнствен и загадъчен като прокоба на прорицател, тежко предопределение, дума след дума, сурови и неотменими, подобно падащите капки на клепсидрата, водния часовник:
— Мечът на Атила стои и сега там, чака ръката на воина, която ще го освободи от бездействието и ще го понесе на юг. Скрит в пещерата, където сушата се вдава в морето като кама, насочена срещу Константинопол. Пазен от седмоглав змей, що бълва огън и смърт. И той, този меч, ще покажеш бъдната родина на народа ти, избрана от Ирнак. Ще го направи отново велик, ще му придаде прежната хунорска слава…
Севин багаинът постоя неподвижен само за миг, после се отпусна на колене и опря чело в пода.
— Това съм научил от дядо си, ювиги хане; това ти изпях. И толкова мога…
Исперих сякаш се сепна от някакъв унес. После плесна с ръце.
— Донесете стол за Севин! Настанете го до мен! И когато слугите отведоха стареца до ханската трапеза, Исперих рече тихо:
— Слепи багаине, ти виждаш по-добре от мнозина зрящи. Ти разчете волята на Тангра. Сам Тангра я изрече чрез твоите уста. Бъди благословен!
Боилите мълчаха, очакваха още нещо, още думи, за да проумеят мислите на хана. Само таркан Баян ги бе разгадал докрай. Затова очите му помръкнаха, раменете му се отпуснаха, цялото му едро тяло някак се сгърчи, смали се.
Не успя да отклони кръвопролитието от народа си, не успя да заварди господаря си от участта, която той сам си бе избрал.
Мълчал дотогава, с наведени към пода очи. Тервел се изправи:
— Ювиги хане — гласът му беше пълен с решителност. — Позволи ми аз да намеря Свещения меч!
Баян вдигна отново глава — в нов отчаян опит да защити малобройния си народ от погибел.
— Ювиги хане, ти ще можеш да вземеш атиловият меч и без война, когато с мир получиш от императора Малка Скития.
Исперих помълча тоя път по-дълго, преди да отговори. И отговорът му, както винаги, беше ясен, неоспорим:
— Таркан Баяне, ти си стар. И знаеш много. Знаеш и това: българинът не чака подаяния. Той взема, когато поиска.
После се обърна към Тервел:
— Върви, сине! Такава е волята на Тангра!
Баян стисна устни. Млъкна. Какво друго му оставаше? Думата на хана на две не се пречупва.
Ала нямаше да го изостави. Както бе служил предано на баща му, така и нему. Дори против волята му щеше да го отклони от погрешната стъпка.
Пък ако ще би за това да загубеше и живота си…
Византийци
Въпреки съдбовността на решението си императорът изглеждаше поне външно доволен. А може би с право. За пръв път от толкова време насам се бе почувствувал свободен, без тягостното задължение целият му ден и цялата нощ да протичат по строгото, непоклатимо разписание на дворцовия церемониал.
И сега вместо да се задушава под разкошните си одеяния, затиснат от гривни и пръстени, под тежката корона, със златния жезъл в ръка, приемайки ежедневното сутрешно поклонение на лицемерните си сановници, той се бе изтегнал удобно в мекия си стол на терасата, що гледаше към лъсналия под лъчите на утринното слънце Одесоски залив, и се радваше на живота, на красотата му, на цялото благоволение, с което го бе обсипал Всевишния. Наистина, от какво би могъл да се оплаче младият Константин, който почти момче стана император, а в разцвета на мъжката си сила владееше най-мощната империя на света? Повелител над имота, над живота и честта на милионите свои поданици.
Покрай зъберите на крепостните стени се разминаваха с тежки стъпки часовоите, чиито излъскани брони искряха като злато. Чуваха се тръбите на строяваните в казармите войници, заглушили за малко гълчавата на доскоро тъй оживения, а напоследък явно западащ град. Все повече от жителите му го напуснаха, пренасяха се по-близо до столицата, за по-сигурно, или в самата нея. Защото съвсем неспокойна бе станала Малка Скития. И за богатството, и за живота. И за имащите, и за ония, дето си нямат нищо. Нали и те мъкнат със себе си тяло, което може да се плени и да се продаде в робство?
Все по-рядко кънтяха в Одесос чуковете на ковачите, секирите на дърводелците, кроената на тъкачите, скърцането на грънчарските колела, подвикванията на рибарите. А с приближаването на зимата утихна и врявата на кресливите чайки, които се стягаха за есенното си преселение на юг, и те като хората — към Константинопол.
Сега, притворил очи, императорът предвкусваше насладата от предстоящата победа и триумфалното си завръщане в родния Константинопол, Втория Рим, Окото на вселената, както го величаеха летописците му.
След мъчителната четиригодишна обсада на столицата от фанатизираните пълчища на сарацините, които той бе успял да разкъса с толкова бойни и дипломатически усилия, сегашният поход му изглеждаше едва ли не разходка, просто военно учение.