Тази малка битка, която предстоеше, можеше да бъде довършена и от пълководците му. Ако побелеха, това пак щеше да умножи неговата слава. Ако ли пък, недай боже, я изгубеха, от това империята нямаше да пропадне. Дори да му се изплъзнеше Малка Скития, та ако ще би и Тракия, дори Елада — останеше ли Константинопол в негови ръце, все имаше надежда да си възвърне накрая всичко. Ала изтървеше ли Константинопол, изтърваше всичко. С Константинопол се губи и трона. Защото в Константинопол, в Света София, се пазят атрибутите за коронацията. Външните врагове не са тъй страшни. Налитат, откъснат нещо и изчезнат. А империята остава. Опасни са вътрешните. Не се грижат те толкова за чистотата на вярата. Като се крият зад нея, те целят да ударят него. В това разплуто общество той беше призван от бога да тури ред. Затова нямаше да се спре пред нищо.
Защото ако не ги смажеше той, те щяха да смажат него. Нима не помнеше, че половината от ромейските императори са убити? И Маврикий, и Фока, и баща му Констант, и накрая убиецът на баща му арменецът Мизизий. Най-леката участ за сваления император е да бъде ослепен. Защото по традиция слепец повече не може да седи на трона. А може да бъде и жив опечен като най-зловреден престъпник в медната статуя на бика сред площада на Тавра.
Константин неволно сви пестник. Щеше да ги смаже. За да запази здрава държавата, трябваше да запази първо себе си. Най-голямото й зло е размирицата. Тя събужда алчността на варварите. Той щеше да задуши готвещата се размирица още в зародиша й.
На всяка цена! С всички средства!
Както баща му не се поколеба да отреже езика и дясната ръка на Максим Конфесор, прочутия богослов, и да заточи в Херсонес самия папа Мартин.
Взел най-сетне последното си решение, Константин вдигна ръка. И придворните тозчас се раздвижиха.
— Да дойде великият доместик! — нареди той. Сановницнте се разтичаха, зазвънтяха брони и ризници. И повиканият дотича начаса, запъхтян от бързането, подрънкващ с посребрените си доспехи.
— Заповядай, божествени василевсе! И му се поклони.
— Магистре! — стрелна го с поглед императорът. — Нали планът за главната атака е готов?
— Готов е, августейши!
— И е добре изготвен?
Великият стратег се поколеба малко. Пред василевса трябва да се мери всяка дума, пред василевса не се прибързва. Защото не само сана, но и главата зависи от това.
— Добре е изготвен, господарю!
Константин замълча, за тежест, преди да довърши:
— Ето що! Аз не мога да остана повече тук. Трябва да отпътувам за Месемврия. Да правя бани на крака си. Няма заради някакви си кожоносци да понасям тия мъчителни болки!
Придворните зашумяха в хор:
— Няма, то се знае…
Това беше прикритието му — да заблуди заговорниците, че уж отива в Месемврия. А той направо, без да се отбива никъде, щеше да се озове изневиделица в столицата, за да нанесе там неочаквания си удар. С един замах да спаси целостта на империята.
Изгледа ги пренебрежително и добави:
— Последната атака ще ръководиш ти вместо мен! И това ще ти се зачете. Но — както е по плана. Ще ги обсадиш, докато прецениш, че е дошло времето. Тогава ще ги подмамиш да излязат извън кошарата… — Той сам се усмихна на иронията си. — И ще ги удариш, както знаеш ти — по плана…
Главнокомандващият отново се поклони.
— Ще бъде изпълнена волята ти, божи помазанико!
Константин знаеше, че може да му се довери. Имаше вяра на всеки военачалник, додето е далеч от столицата. Боеше се от всеки, щом се завърнеше победоносно в Константинопол. Всеки главнокомандуващ е вероятен узурпатор.
Уверен беше, че ударът ще бъде нанесен точно по неговите указания. Част от тагмите щяха да бъдат натоварени на корабите, друга част щеше да потегли по суша, като си дава вид, че вдига обсадата. По-мамени, българите, тия изчадия от любовта на вещици с нечисти духове, верни на грабителската си същност, щяха да се втурнат подире им. И да попаднат в приготвената засада. Тогава отгоре им щяха да налетят като железни лавини непобедимите тагми, понесли над главите си златните императорски орли с вдъхващите ужас бойни викове: „Танатос! Танатос! Смърт! Смърт!“ И варварите, захвърлили конските си опашки, щяха да се завърнат в безреда там, откъдето се бяха домъкнали, в гладните степи на Голяма Скития. За да не се мернат повече насам…
Когато доведоха коня му, натруфен като господаря си със злато и скъпоценни камъни, императорът се понесе с горд и властен вид към чакащите го дромони, преминавайки тържествено сред строените войскари, които трябваше да го поздравяват с викове „Здравей!“ въпреки недоумението, изписано по лицата им.