Когато се отдалечи достатъчно, опита да вдигне платното. С доста усилия това най-сетне му се удаде. Не напразно по цели дни бе наблюдавал как го вършат рибарите. Щастието му пак не го изостави. Вятърът се оказа благосклонен, поведе го право на север.
С развиделяването новия мореплавател прибра платното, което се виждаше отдалеч и можеше да го издаде. Хвана веслата.
Ах, тия весла!
Макар и селянин, и каменоделец, и войник, свикнал на всякакъв тежък труд, при тая нова, различна работа дланите му скоро се покриха с мехури, които почнаха да се пукат в нетърпимо болезнени струпеи.
Ала той не спираше. Гребеше и с окървавени ръце. Гребеше, примамван от невидимия блясък на златото.
Само гледаше да бъде по-далеч от брега, та да не го зърнат случайно славините, но и не толкова далеч, че да се заблуди в открито море.
Усещаше, че силите му се изчерпват, но не спираше. Продължаваше да размахва упорито веслата.
Най-сетне над кръгозора изплава каменната грамада на Акренската скала като някакво червено сипаничаво чудовище.
Силите му сякаш се възвърнаха. Той загреба още по-усърдно. А като че ли вече не се движеше, като че ли пъплеше на едно място.
Още… Още…
Движеше се. Канарата нарастваше, изправяше се, надигаше се върху му величествена и заплашителна. И безлюдна. Нищо — ни знак на живот, ни помен от човек… Пустиня…
Още по-добре!
Гребецът спря до мястото, където бе видял българина и пусна въжето с каменната котва.
Усещаше, че от умора сърцето му щеше да се пръсне, но не можеше да почива. Да почива — когато съкровището, бъдещето му щастие, щастието на Алекси, сина му, беше кажи-речи в ръцете му!
Теофил опита да си припомни всичко. И сякаш чу отново женския глас:
— Точно тук! На два човешки боя! Да, тук беше! Не се лъжеше.
И после — най-важното:
— Вляво е богатството! Вдясно — победата!
Победа! Съвсем не му трябваха мечове и воински победи! Трябваше му злато — което е по-силно от всеки меч, което притъпява всеки меч… Та за какво са мечовете — нали да грабят злато?
Той се разсъблече и се хвърли във водата. Дъхът му пресекна от сновалия го студ. Поиска му се веднага да изплува и да се облече, да запали огън, да се сгрее.
То се знае, не изплува. Сега — на крачка от целта!
Пое въздух и се гмурна отвесно покрай облепената с водорасли стена.
Навярно тук?
Пред очите му, замъглени от водата, се мярнаха размазаните очертания на два подводни отвора, две черни петна в синевата.
Вляво е богатството!
Гмурецът се пое с ръце и се провря в левия отвор. Само след секунда главата му се подаде над водата.
Той вдъхна шумно въздух.
Наоколо — само мрак, тежък, непрогледен. Злокобен.
Каква ли заплаха се таеше в него? Какво ли го очакваше там?
Легендите разказват за змейове, които бълват огън…
Откъде ли го дебне сега змеят?
Теофил се хвана опипом за скалата и без да вижда, изпълзя върху тясна камениста площадка.
Тогава извади от непромокаемата си боброва торбичка огнивото с праханта, после с треперещи пръсти от студ и от страх удари кремъка.
Един-единствен удар…
Не допускаше, че природата в своята сляпа изобретателност бе създала най-сигурната охрана за Лизимаховото съкровище. При последното земетресение по някаква пукнатина се бе просмукал тъкмо в тая пещера, а не другаде, земен газ, който се бе натрупвал тук и бе чакал само тая искрица…
Теофил зърна мечтаното богатство само за миг: натрупани в безреда златна и сребърна посъда, оръжия, накити, монети — зърна го сред някакъв страхотен взрив от светлина…
Огненият змей…
После взривната вълна го отхвърли към каменната стена…
И блясъкът угасна…
Настана мракът…
Възмездието
Кой би се усъмнил в таркан Баяна, и то тъкмо тая нощ, след като разби на пух и прах подозренията на канар тикина?
А това според таркана съвсем не беше утешително. Ясно, Тервел знаеше нещо. Или поне подозираше. Само че подозираше с основание. Тоя млад престолонаследник съвсем не беше по-хрисим от баща си — като него властолюбив, непреклонен. И твърдоглав. Наумеше ли си нещо, докато не го довърши, не се успокояваше. Така и сега. На вярна следа беше попаднал, във вярна посока…
Само дето не прецени кога и къде да удари, прибърза, та юмрукът му попадна в празното. Ала той нямаше да се откаже. Щеше да продължи, щеше да дебне, да слухти, да разнищва, докато се добере до истината.
Тъкмо това таркан Баян не биваше да допусне. Защото истината за едного е една, за другиго — друга. Това, което за Баян изглеждаше родолюбие, за хана и за сина му щеше да означава предателство.