Тарканът не милееше толкова за хана, колкото за ханството независимо от това кой държи юздите. За Баян войната с ромеите беше и щеше да си остане безумство, нелепа игра на живот и на смърт на един самонадеян честолюбец, комар с единствена възможност: победа или самоунищожение.
Той не се съмняваше в честността на Исперих. И вярваше на думите му, че ако бъде победен, ще се самозапали пред войската, както се бил врекъл на времето си обсаденият Атила. Добре де, щеше да го стори. А каква полза от това за народа?
Народът, народът трябваше да бъде спасен. А ханът го тласкаше към погибел. Тая твърдина Византия, в която се бе разбил дори Атила с неговата милионна армия, щеше да строши гръбнака на отслабения от дележа между несговорните братя български народ. Та нали все тоя вироглавец Исперих и тогава скара братята си, принуди ги да се разделят. И да загубят мощта си. Баян не можеше да забрави думите му, казани веднаж в изблик на неочаквана откровеност. Или пък на предварително обмислено предупреждение. Че кой ли можеше да прозре в замислите на тоя неразговорлив самодържец?
„Предпочитам да бъда малък господар, отколкото голям подчинен; независим повелител на малка орда, отколкото заместник на великия хазарски каган!“
Ясно, Баян вече не беше в състояние да спре хода на събитията. Пороят на злото бе отприщен и никой не можеше да си въобрази докъде щеше да стигне разрушителната му сила.
Както много друго, така и това, което тая нощ реши таркан Баян, не беше в негова изгода. А само за спасението на българския народ. Тарканът вече нямаше какво да губи. И тримата му синове, храбри като него, беше повикал Тангра при себе си. Тангра има повече нужда от доблестни мъже, отколкото земните ханове. Затова си ги прибира рано.
Щеше да го стори не за да отървава кожата си, тая стара кожа вече не му беше тъй мила, а да отърве, доколкото му позволяваха силите, народа си, когато го слети бедата, в която го тласкаше хан Исперих. Народът трябва да има водачи за всеки случай. За най-лошия случай, за поражението, се готвеше да го спасява Баян. Да се застъпи пред победителя, а не се съмняваше, че това ще бъде императорът, да му докаже, че не всички българи са мислили като Исперих.
С това твърдо решение той отиде при стратег Леон. Никой не го спря, както отначало се опасяваше. Стражите бяха свикнали да ги виждат заедно.
Леон вече се бе примирил. Не бе си легнал още, защото всеки миг очакваше палача. Знаеше, българите са сурови спрямо своите, безпощадни спрямо чуждите. Колкото и да ги ненавиждаше като врагове, той не можеше да отрече добродетелите им като противници. Уважаваше смелостта и самоотвержеността им. При това сега те имаха право. И той бе готов за всичко. Отдавна бе свикнал с тая мисъл. Приготвил се бе за саможертвата.
Щом видя стария боил, той трепна. Какво впрочем диреше тарканът при него посред нощ? Дали пък…
Затворил вратата зад себе си, Баян пошушна в ухото му:
— Няма друг избор! Тервел е подушил. Остава ни само едно — да бягаш!
— Добре си решил! — отвърна бързо ромеецът. — И аз така мисля.
— Аз също ще дойда с тебе! — добави още по-тихо, но твърдо Баян.
А на учудения му поглед отвърна:
— Ти ще ме отведеш при великия доместик. Та кога Исперих си строши главата, да има някой при вас, който да се застъпи за нещастното българско племе.
Макар и неубеден от тези думи, стратег Леон най-сетне склони, набързо преценил изгодата от тая постъпка и за себе си, и за Византия:
— Да вървим!
За тяхно щастие тая нощ охраната на главната порта беше възложена на баяновия отред.
Натам се упътиха двамата, пристъпвайки важно и тежко, сякаш тръгнали за поредна нощна проверка на постовете, а в същото време едва сдържащи нетърпението си, порива си да хукнат презглава навън, преди да са ги настигнали стражите на хана.
Никой нямаше право да спира един боил във вътрешните укрепления. Затова и Леон ведно с него премина безпрепятствено през всички постове.
Наоколо станът спеше. Отрупаните пред юртите на пирамиди копия и щитове пръскаха кървави отблясъци от догарящите огньове. Конете на коневръзите пръхтяха нетърпеливо, отдавна необяздвани, а защитниците от дървените наблюдателници се провикваха за взаимна проверка. Самотни часовои преминаваха с тежки стъпки по дървените стени, взрени в тъмнината, готови да надуят тревожните рогове при първото подозрително раздвижване в ромейския лагер.
Едва прикрил вълнението си, Баян заповяда на пресрещналия го багаин: