Тогава стратег Леон се отскубна от ръцете на пазачите си, та се просна на колене пред мъртвеца. Целуна с устни изстиващата му ръка.
После се изправи, успял да се овладее и макар така омотан с въжета, окървавен и покрит с кал, изрече гордо с вирната глава:
— Аз съм ромеец, варвари… Потомък на древна Елада и на славния Рим… Ако бях сполучил, ако тук лежеше Исперих, нямаше да съжаля за нищо… Само за туй… За тая невинна жертва…
Един багаин го блъсна с дръжката на копието си:
— Я мълчи сега! Пред хана ще отговаряш!
— С нищо не можете да ме уплашите! — отвърна дръзко Леон.
Войниците го повлякоха към ханския аул, като го удряха и ритаха.
Внезапно той се дръпна.
— Чували ли сте, варвари? Чували ли сте за Муций Сцевола?
И тъй като те не му отговориха, а отново го заблъскаха пред себе си, сам си отвърна:
— Отде ли ще сте чували! Неуки варвари! Сега ще видите, ромейските майки не са престанали да раждат и други като него!
Муций Сцевола — древният римски герой, който в ръцете на етруските, където попаднал след несполучливия си опит да убие царя им, сам изгорил ръката си на жертвеника, за да им покаже презрението си към очакващите го мъчения.
И това гордо сравнение изведнаж изтласка от гърдите му обхваналия го ужас. И режещата вътрешностите му болка.
Той отново вирна чело:
— Над мен вече не съществува никаква власт… С нищо няма да ме уплашите, варвари… Има разни отрови… И бавни — като при Баян… И бързи… Много бързи…
Вече се задъхваше. Лицето и вратът му се бяха покрили с едри капки студена пот. Цялото му тяло трепереше, тресеше се.
Изведнаж нозете му се подкосиха, а трупът му увисна безсилно в ръцете на стражите.
— Кажете! — изфъфли той с пяна на устата. — На тоя Антихрист, на това адско изчадие, на вашия хан… Само затова съжалявам… Че ми попречиха…
Устните му едва промълвиха:
— Не можах да изпълня обета си… И главата му клюмна безжизнена.
Волята на Тангра
Още от среднощ, веднага след пиршеството, ювиги хан Исперих се бе затворил в храма на Тангра с дванадесетте си главни жреца, чийто първожрец беше той самият.
Беше взел решението си още щом се докосна до Свещения меч, все едно с това докосване бог му бе внушил волята си. Сега, при жертвените гадания очакваше само да получи божественото им потвърждение.
Всички знаци на небето съвпадаха, оказали се благосклонни, укрепващи волята му — всички гадания: и по вътрешностите на убития с негови ръце вълк, и по звездите и планетите, и по играта на дима при жертвоизгарянето.
И може би най-важното, обичаят, останал от бащи и деди — сражение се почва при пълна луна. Макар и забулено от плътната завеса на дъждовните облаци вече дни наред, жреците знаеха със сигурност в коя фаза се намира сега второто по значение небесно светило. Чудно би било да не го знаят тези, които бяха създали най-точния календар, познат на хората — календар, съобразен както с движението на слънцето по небосклона, така и с промените на нощния му заместник.
И когато не бе останало никакво съмнение, че Тангра благославя Голямото начинание, бойните рогове затръбиха за сбор.
Готови отдавна, строени по части, на които багатурите и боилите бяха привършили първата и основна проверка на снаряжението, бойците се придвижваха в ред към площада пред храма.
Тежък каменен храм, но в памет на далечното минало изграден във форма на юрта, с кръгъл купол, подпрян на дванадесет колони, колкото са и месеците през годината, зад всяка от които във вътрешността отговаряше по едно златно изваяние на почитаните животни: мишка, вол, вълк, заек, дракон, змия, кон, овен, маймуна, петел, куче и глиган.
Под звуците на тръбите и бумтежа на тъпаните, привързани към левите ръце на редовите жреци, от светилището излезе ювиги хан Исперих — колобърът, първосвещеникът по право, следван от дванадесетте главни жреца, всеки от тях облечен в кожи на тотема животно, на което служеше.
Предстоеше още едно изпитание, и то изпитание повече за хана, който трябваше да докаже пред очите на цялото войнство своята мощ да води на война — жертвоприношението на белия жребец, чиято опашка, развята като знаме, щеше после да ги поведе към победа.
Ето, жреците доведоха обреченото животно, което сякаш не стъпваше, а танцуваше с припряни леки стъпки, като пръхтеше шумно и неспокойно, с животинския си усет предугадило смъртта.
И сред ударите на тъпаните и воя на подскачащите жреци Исперих застана пред жертвата, стиснал в оголената си до лакът десница, по която като въжета потрепваха стоманените мускули, Свещения меч на Атила — тежък, извит, блеснал като сребърно огледало.