Тътенът на барабаните вече се бе превърнал на грохот. Жреците се въртяха със запенени от умора и възбуда уста. Един последен удар на тъпан, последен скок на танцьорите, които мигом се строполиха изнемощели на земята — и сред настъпилата тишина, в която се чуваше задъханото от напрежение дишане на бранниците, ханът замахна с меча.
Не се видя, не се чу нищо — като че ли мълчалива сребърна светкавица разсече въздуха — и клетото животно рухна като подкосено, с разцепена на две глава, опръскано от шурналата кръв.
Въздишка на облекчение, последвана от рева на хилядите гърла, процепи тишината. Това беше добър знак. Тангра все още подкрепяше ханската десница.
Изчакал, колкото е прието, докато стихне възторгът на народа, Исперих вдигна кървавия меч и извиси глас:
— Народе български! Аз, ювиги хан Исперих, син на Тангра и велик негов първожрец и прорицател, стъпил в кръвта на жертвения жребец, ще ви открия волята на небесния си отец.
Вече не се чуваше и дъхът на хората, превърнати на слух.
— Народе български! — продължи той. — Ти плати своята дан на лишенията и страданията със скитничеството, гонен от безпощадните пълчища на враговете си. Ти вече имаш нужда от дом, където спокойно да отглеждаш чадата си. Имаш нужда от сигурно кътче под небето. И ето, Тангра ми го показа — отвъд Дунава, защитено като с каменна крепост: Дунава от север, морето от изток, Верегава от юг. А на запад са други славини, които не са и няма да ни бъдат врагове. На теб, народе български, е отредена велика роля. Ти, който си поставен в средината между трите велики страни: Иран, Туран и Рум. Ти, който взе от Иран външния си облик, от Туран — езика и порядъка си, а от Рум ще вземеш знанието и умението. Ти си предопределен да ги обединиш в едно. На техния кръстопът…
Той замълча да съсредоточи мислите си.
— Ние няма да се върнем обратно. От деди и прадеди ни е завещано да вървим само напред. И ще вървим! Няма сила, която да ни спре. Защото Тангра е с нас, защото Тангра благоволи да връчи в ръката ми своя меч, който някога беше връчил в непобедимата десница на Атила.
Дружен вик като гръмотевица последва думите му. И когато шумът утихна, Исперих додаде:
— Призори ще ударим ромеите. Те знаят своята слабост и нашата сила. И треперят от страх. Уплашен от нас, побягна преди тях самият император.
Втори гръмоподобен изблик на радост.
— И за да не остане съмнение, че ще вървим само напред, аз заповядвам! Да се съборят укрепленията, а от гредите им да се направят мостове над рововете. И по тия мостове цялата ми войска едновременно да се хвърли срещу врага! Небесните коне са обяздени и очакват да отнесат в грейналия аул на Тангра душите на храбреците, които ще паднат в този бой.
Говореше твърдо и самоуверено, ала сърцето му бе свито като в желязно менгеме. Длъжен беше да разруши крепостта си, за да няма ни помисъл за отстъпление у някого. В Агъла щяха да останат жените и децата им. Беззащитни. Заради тях всеки боец щеше да се сражава до смърт.
Залагаше всичко: чест, имот и живот — своя и на народа си. Или щяха да победят, или всички щяха да загинат. Всички. И повече нямаше да се споменава нито неговото име, нито името на народа му…
Потресени от величието на подвига, който им предстоеше, пред страшната отговорност, която им поставяше Тангра посредством устата на своя колобър, войниците бяха замлъкнали във величествена неподвижност като каменните изваяния, които потомците им щяха да положат върху техните гробове.
Неволно пред очите на хана като жив изплава образът на злочестия таркан Баян, който отново пошепна с посинели устни своето сурово предупреждение: „Мислиш ли за отговорността, която поемаш пред историята?“
И все тъй мълчаливо, все тъй решително, Исперих отвърна бързо:
— Аз правя историята, таркане! После размаха Свещения меч:
— Народе български! Ето победоносното оръжие на Атила! С него Тангра ще ни поведе към славата!
И може би тъкмо тия последни думи, може би тъкмо видът на тоя легендарен меч — символ на победата, вдъхнаха повече увереност у воините му, отколкото цялата му предишна реч.
Мечът на Атила означава само победа…
И с развълнуван глас довърши:
— Аз, вашият хан Исперих, ви обещавам, че на Нова година вие ще имате ново ханство, по-могъщо от предишното. И от тая Нова година ведно с възхода на новото ханство ще започне и новото летоброене. И тя ще бъде ГОДИНА ПЪРВА…
Опиянени от това съзнание, фанатизирани, войниците размахаха своите оръжия с викове:
— Води ни, ювиги хане! Води ни!
Исперих прочете в лицата им, насечени от белези, по които играеха сиянията на пламтящите факли, готовността на саможертвата. И прогърмя заповедта си: