— А сега, боили, отведете бойната си рат там, където й е отредено!
Отново, в пълен ред, дружините се оттеглиха, опразвайки площада. Жените, юношите, та и децата ведно със старците и болните се спуснаха да рушат дървените огради и да нареждат изкъртените греди върху водните ровове.
А бойците, застанали до обяздените си коне, нетърпеливи, смръщени, донатъкмяваха каквото не им допадаше съвсем. Донаточваха сабите си в подметките на ботушите, защото все не им се струваха достатъчно остри, дооправяха торбичките с конски косми около коленете си да ги предпазват от вражите удари, притягаха ремъците на броните и шлемовете.
Рано преди зазоряване, още по тъмно, прозвуча рогът за бойна готовност. Само за броени секунди, като един човек, цялата армия се метна на седлата върху едва възпираните с юздите, нетърпеливо цвилещи коне, обхванати като ездачите си от възбудата пред сражението.
Исперих с Тервел и кавхан Умар застана на кулата до главната порта. Останалите боили предвождаха отредите си. Конните съгледвачи, извратени напред се завръщаха един след друг да докладват, че във вражия лагер цари безредие, че уплахата е обхванала всички.
В същото време мъждукащите огньове в далечината на север съобщаваха, че и дошлите в помощ нови български отреди са готови за бой. И Исперих нареди на своите сигналисти каква заповед да им отправят.
После даде отдавна чакания знак и тръбачът засвири за атака. Подхванат от другите рогове, бойният призив проехтя над целия стан. И отвред, през разрушените стени, по набързо стъкмените мостове, през насипите се срина като лавина с викове и рев неудържимата българска конница. Отвред, от всички страни. И се устреми от всички посоки върху ромейския лагер.
Исперих мълчеше, взрян в мрака, който почваше да се разрежда бавно от избликващата откъм кръгозора мека дрезгавина. Той знаеше, насреща му стоеше не някаква случайна сбирщина, която можеше да стресне с бойни крясъци и дрънкане на оръжие; насреща му се бе изправила една истинска армия, желязна крепителка на най-могъщата империя в света. Нея не можеше уплаши с няколко бойни рога.
И наистина, разузнавачите почнаха да се завръщат с нови донесения. Ромейските пентаконтархии, друнги и тагми, преодолели първия смут, почваха да се строяват, да заемат бойните си позиции. Железните им квадрати начело със сирийските щитоносци с дългите копия започваха да настъпват, подкрепяни от катапултите и огнеметите.
Българите, обаче, не ги нападаха, отбягваха ръкопашните схватки. Само ги обсипваха със стрели, когато профучаваха покрай тях или зад тях, слисвайки ги и плашейки ги за лишен път с недостижимото си майсторство да стрелят от всяко положение върху коня: напред, назад по корем, та дори легнали по гръб върху седлата.
Ханът даде нов знак. И тръбачът засвири друг сигнал. Всъщност това беше едно от предимствата на българите в сраженията — отличното познаване от всички бойци на всички тръбни команди и мигновеното им и безпрекословно изпълнение.
Изведнаж пръснатите по целия фронт отреди се изтеглиха надире, прегрупираха се и вкупом, в неудържим устрем се врязаха в десния фланг на противника. А там, без да се спират пред железните квадрати, заобикаляйки ги, връхлетяха към центъра на ромейския лагер, уверени в победата. Защото отдалеч виждаха блясъка на атиловия меч в десницата на хана им.
А Исперих недоумяваше. Защо още не се явяваше византийската кавалерия? Къде се криеше? И каква ли военна уловка му гласеше?
А сведенията на разузнавачите бяха напълно ясни и недвусмислени. Катафрактите, тежките конници, се бяха отправили към морето. Допустимо ли бе това? Най-сигурният род войска, най-скъпата, ударната мощ на Константин — да бяга!
Тогава по долитащата глъчка откъм дясното крило на противника Исперих разбра, че и подкрепленията му от север са започнали своята атака.
И ето, след кратко разколебаване, отначало бавно, после все по-неудържимо, почна да се оттегля тежката пехота, изоставяйки при отстъплението си бавно подвижните бойни машини.
Свъсил вежди, със стиснати челюсти, ханът премисляше. Недопустимо му изглеждаше византийците да са се уплашили от първия му пристъп. Имаше друго, хитрост някаква! Затова навярно изтеглиха кавалерията. Целяха да го увлекат в безразборно преследване, за да му устроят засада, да го ударят изненадващо във фланг и в тил.
Той се обърна към Тервел:
— Канар тикине, върви, разузнай!
Чакал само тая заповед, Тервел препусна със своите багаини. Хвърли се в боя.
Всъщност вече нямаше бой. Имаше само бягащи, ужасени ромейци, догонвани и съсичани от озверените при вида на кръвта български войскари.