Би могъл въобще да не го изслуша. Но не, щеше да го изслуша. Днес се намираше в добро настроение. А дали щеше да удовлетвори молбата му — това беше друг въпрос.
— Августейши господарю — започна просителят с някаква неподхождаща за външността му самоувереност. — Моля за съгласие да спася империята от най-страшния й враг сега!
Пристъпи, та целуна ръката му. Константин го изгледа с присвити очи. Още един маниак — помисли си той. Но не го прекъсна.
— Говори, говори!
— Божествени василевсе! Ти знаеш, мръсните скити унищожиха крепостта, която ти бе благоволил да ми повериш. Убиха сина ми. И по техния дивашки обичай отрязали главата му за доказателство при подялбата на плячката. И трупът му остана непогребан, неопят, както е редно за християнин. От мъка майка му, клетата, полудя. От тоя ден аз дадох обет пред бога, че ще отмъстя. И Христос ми се яви насън. Смили се над злочестия баща. И ми нареди какво да сторя. Ей за това съм дошъл при теб. Разреши ми, божи помазанико, да премина в страната на хуните, за да убия Антихриста. Да изпълня и божата воля!
Императорът трепна. Виж, това не беше лошо хрумване. Такова е устройството на варварските господарства, че съществуват и са силни, докато е жив предводителят. Умре ли — и се разкапват. Така се разпаднала турската държава на Силзивул, пък и Атиловата, и Теодориховата, та и Кубратовата България. Преждевременната смърт на Исперих би решила отведнъж въпроса.
— Божествени императоре! — продължи Леон. — Никой не може да обвини стратег Леон в липса на воинска смелост. Тоя път не това е нужно. За бранни подвизи, за битки, за победи всеки ламти. Хиляди ще изпълнят волята ти на бойното поле. Но за подлост, за срам, за унижение — това е то истинският подвиг: да пожертвуваш и достойнството си. Ей това ти предлагам, господарю — достойнството си. Най-тежката жертва за един воин. Да погубя с измама проклетия от бога главатар на бръснатите кожоносци. Византия е единствена и недостижима, наследница на римската слава и културата на древните елини, люлка на православието. Край нея се раждат държави и държавици като морски вълни, които се пенят, налитат и се оттеглят разбити, а тя все си стои твърда и непоклатима. Опора на цивилизацията сред варварското море. И на истинската вяра сред езичниците.
Прочел в очите на стратега безграничната му вярност и себестойност, тъй неприсъщи на обграждащите го користолюбци, за пръв път на императора му хрумна тая мисъл. Защо пък да не направи главнокомандващ — друнгарий на флотата, тоя честен човек? Вече не се съмняваше, разполагаше с достатъчно доказателства, че досегашният друнгарий Григориас е направо злоупотребител; че непрекъснато купува нови въжа и платна за корабите, а сменените още съвсем здрави, неизносени, продава за своя сметка. Но за сега му се налагаше да го търпи. Поне докато привършеше походът. За да не разколебава духа на войската.
Сега беше длъжен да мисли само за похода.
И неволно се увлече по мисълта на молителя си. Та всъщност нали и той самият заряза охолството на блестящия Константинопол, удобствата, разкоша, великолепието му, за да се заеме лично с войната? Нали все заради тая империя — такава, каквато няма друга по света, ни по-устойчива, ни по-просветена, ни по-богата. Византия беше предопределена от бога да властвува над света, за да го просвещава, за да го насочва към правата вяра. Константин пък беше поставен все от същия бог, за да я ръководи мъдро, да укрепва силата й, да затвърждава първенството й навред, с нейната сила да насади христовото слово сред неверните езичници. Иначе, без божа помощ, би ли успял да смаже узурпатора, който беше заклал баща му, императора Констант насред банята му в Сиракуза? И той щеше да изпълни възложената му от Всевишния роля. На земята да има бог, една империя и — един василевс. В името на тая велика цел средствата нямаха значение. Рицарите могат да се бият в честни турнири — защото и едните, и другите са християни. Исперих е езичник, враг не само на Константин, но и на истинския бог, чийто слуга е император Константин. И в борбата срещу него всяко средство е благородно.
Доскоро Константин се двоумеше дали не е по-добре да приложи старото правило, което гласеше, че е по-изгодно да платиш на варварите данък, за да те пазят те от другите варвари зад тях, отколкото да правиш разходи за война. Но не и сега. Тия варвари бяха различни от другите. Вече не налитаха само за грабеж. Те протягаха ръце към земята му, останала в наследство от римското величие.
Предшествениците му пък бяха опитвали упорито да прилагат старата римска формула: „Разделяй и владей!“ като насъскваха анти срещу славяни, славини срещу българи. Но сега, явно, скитите почваха да се сдружават, да се наговарят за голяма плячка.