Той положи десница върху рамото му:
— А ти върви! И се върни със сполука! За да чествуваме като победители големия празник на Новата година, в най-краткия й ден.
Тервел целуна ръката му:
— Да даде Тангра на тоя ден да пиеш виното си от чаша с черепа на Константина!
— Ако е рекъл Тангра, и това ще бъде! — Исперих кръстоса длани върху гърдите си — А сега върви!
И си помисли: А защо пък не? Нима вестготите не погубиха в бой императорите Деций и Валенс? Нима българите не убиха лангобрадсия крал Ателмунд и ромейския пълководец Юлиян?… И Юстин… И колцина други… Нима при бунта на Виталиан в Малка Скития не плениха те императорския военачалник Хипатий?
И поклати глава.
— Пък да не мислиш, че ми е леко, като те провождам? Но трябва! Защото съм хан. За да не рекат Вокиловци, Угаиновци, Ермиаровци, Кувиаровци и другите родове: „Ето, нас праща, а синчето си варди!“ Ханът получава най-много, най-много е длъжен да дава!
Тервел излезе с поклон от бащиния чертог. На двора сред аула, вътрешната каменна крепост на Агъла, го очакваше дружината му, която щеше да го придружи в неизвестността. Все млади левенти, облечени в плетени или люспести ризници и панталони, натикани във високите ботуши, с криви саби на кръста отляво, с колчани дълги стрели отдясно и двойно извити български лъкове през рамо. С дълги мустаци, отпуснати заплашително надолу като рога на бик кога се готви да нападне. Брада носят само старите, видели и патили воини, щом космите почват да посребряват.
И ги поведе. Изведе ги от яката порта на аула, прекоси начело целия Агъл — оградения стан на българите, по прекия път към Дунава.
Наоколо животът не спираше. Само тук-там някоя жена или девойка ще погледне крадешком през входа на юртата си — овално надземно живелище от оплетени пръти, измазани с глина, ще пръсне зърно на пилците или хляб на кучетата и мигом ще се шмугне в сянката й. На всяка юрта, редом със знака на кръста в кръга — символът на единението й с управляваната мъдро от Тангра вселена, се виждаха окачени според рода, към който принадлежеше, ту череп, ту кожа на животното-тотем. А пред входовете на занаятчиите — според умението им: ботуш, стрела, меч, подкова, кожух. Мъже почти не се виждаха. Те сега правеха бойните си учения извън Агъла и между юртите се мерваха рядко забързани роби или занаятчия, излязъл пред работилницата си да изправи превития от работа гръб. Само децата, прекъснали за малко игрите си, всъщност безкръвни войни, се струпваха покрай минаващия отряд, стиснали в ръце детските си лъкчета.
Агълът беше обграден отвред с дървен стобор от набити една до друга яки дъбови греди върху висок насип зад дълбок, засипан с вода ров. С дървени кули и бойници. На излаза вратарите бяха спуснали подвижния мост и застанали чинно пред бъдещия хан, изчакваха да се изтегли дружината му, за да вдигнат отново моста.
Извън града се виждаха налитащите едни срещу други конни отреди, които ту се пръсваха във вериги, ту се сбираха в куп, ту изведнаж обръщаха назад в отстъпление под свирките на багаините си.
Канар тикинът присви доволно очи. Тази чудесна бойна машина, самоотвержена и дисциплинирана, при това въоръжена отлично, можеше да излезе срещу която и да е армия.
Отстрани, по още зеленеещите се пасища, пасяха чардите говеда, отарите овце, свинските стада и хергелетата бойни коне, неприкосновени пред страх от смъртно наказание през мирно време.
До дървения пристан на реката ги очакваха дванадесет славински лодки, издълбани от цели дънери. И във всяка от тях — по десет снажни светлокоси славини от съюзнически род с гребла в ръце и с препасани на пояс тежки мечове и брадви.
По десет българи се сместиха между сланините в еднодръвките ведно с вързопите храна за из пътя: просени погачи, пастърма и пушени свински бутове, после малката флотилия начело с лодката на Тервел заплува по течението на изток.
Отначало Исперих беше замислял да изпрати сина си само с една лодка, да не буди подозрения. Но когато съгледвачите му донесоха, че в Одесос почва да се подрежда идващата от Константинопол ромейска флота, та да изчака пехотната армия, която вече преминаваше Хема, по славянски Верегава, той реши друго. То се знае, нямаше да се откажат от решението си. А и вече не можеха. Ала вместо с една, предпочетоха да тръгнат с дванадесет еднодръвки. За успех. Дванадесет е божествено число, числото на Тангра. Дванадесет са месеците в българската година, дванадесет са и годините в календарния цикъл, дванадесет са и тотемите на българския род, на чиито имена са наречени дванадесетте колони в храма на Тангра. Хем да не са много, да не приличат на боен поход, хем да са достатъчни, за да се справят при случайна среща с отделна вража галера.