Тогава бе изпратил Исперих и вестоносци до боилите си в северните предели на страната със заповед да се стегнат за война и да тръгнат тутакси към Агъла. Подготвяше се от всички страни. А след три дни при него щяха да дойдат за преговори и князете на недоволните от ромеите славински племена отвъд Дунава.
Тервел разглеждаше лицата на другарите си по път. И славяните — едри, светлооки, с широки плещи и яки ръце, с открити усмихнати лица, които все още му изглеждаха еднакви; и своите багаини — по-мургави, по-дребни, но със също такива възлести мускули, със сурови лица, насечени от белези. Българите не ценят мъжете по заслугите на бащите им, а по личните им качества, по участието им в битките. И колкото повече следи от рани има мъжът, толкова е по-достоен за уважение. Чисто лице, без белези — това е позор за истинския българин. На тези можеше да се довери изцяло. Нямаше да го изоставят в начинанието му.
Движеха се по-близо до левия бряг да не ги съгледат случайни ромейски доносници, като не допускаха, че и походът им, че и целта му бяха вече известни на ония, от които се вардеха, и че двата изпратени от императора дромона ги дебнеха, скрити в залива на Акра Кастелум.
Някъде, навръх височините по брега, се виждаха изправени каменни изваяния, грубо загатнати очертания на воин, стиснал свещената чаша до гърдите си — знак върху гроба на знатен бранник, ограден с няколко редици обикновени камъни — толкова, колкото врагове е убил саморъчно покойникът. И сред тях, подпрян на забитото си в земята копие — часовой, който оглеждаше околността. Да не проникне враг, да не побегне роб или българин, примамен от ромейските обещания.
Дълго плава малката флотилия по криволичещите ръкави на Дунавската делта, попресъхнали и блатясали, докато най-сетне навлезе в морето и пое към юг успоредно на брега — отначало нисък и блатист, проточил дълги пясъчни откоси в плитчините, после — постепенно издигащ се нагоре в равното Скитско плато, което вече наричаха „Стоте хълма“ поради множеството надгробни гетски могили.
Редуваха се на веслата — ту славини, ту българи. И кога се уморяха българите, отстъпваха местата на съюзниците си, а те надигаха меховете с кумис, както си го викаха „багатурско мляко“ или пък „жива вода“. И предлагаха на славяните да вкусят, ала те все се гнусяха. Как тъй, конско мляко вкиснато ще пият, кога си имаха медовината? Ако е за сила и бодрост, тя ободрява не по-лошо.
Спряха за сън в една лагуна, обрасла с папур и гъмжаща от готвещи се за есенен отлет жерави, пеликани и рибари. Не слязоха на сушата, та каква суша всъщност в тая подгизнала местност, а се отпуснаха така с оръжията, с ризниците и шлемовете си на седалките, облегнати върху веслата.
И уж само канар тикинът трябваше да знае целта на начинанието им, а то един подир друг славинските гребци почваха да подмятат думи, от които ставаше ясно, че ако не друго, поне се досещаха за него.
— В пущинаците на Акра се крие двуглав змей — подхвърли белокос славинин, стареят на еднодръвката.
Тервел му се сопна:
— Ти видял ли си го?
— Аз и Перун не съм видял, но значи ли това, че не съществува?
— Страшен змей — додаде друг, навярно синът му, дотолкова си приличаха. — Като вдишва, летящите птици сами влизат в устата му.
— Огнен змей! — прибави третият гребец. — Убива само с поглед. За защита ти трябва огледало. Да се види сам и сам да се убие с поглед. Ако ли пък не го поглеждаш, увива се около теб и бие с опашка до смърт.
Най-младият, с най-рядката руса брадица, се намеси смутен.
— Не бе, не било истински змей, а магьосница, що се превръща в змей. Ту жена — ту змей…
Стареят отново взе думата:
— Змей е, истински — що бълва огън и жупел. А магьосницата му е пленница. Пленил я и не я пуска…
Тервел неволно се замисли. Не току-тъй шушукаха хората. Славини живееха и на север, и на юг от Дунава. Разнасяха слуховете. Не току-тъй. Имате нещо на Акра. Но каквото и да бъдеше, Тервел трябваше да стигне там, да изпълни задачата си. Защото не само за проста разходка бе го проводил нататък и Тангра.
А за да не всяват смут във войскарите му, се сопна сърдито на славините:
— Я стига врели-некипели! Ами да спим, че утре нов път ни чака…
Но и той не заспа дълго. Дълго се въртя в клашника си — и не само от есенния хлад, не само от крякането на птиците. Повече от смут, та и от несдържано нетърпение. Да стигне, да види, да победи…