— Августе — започна той с решителен глас, — вождът на хуните Руа6 се съгласи с условията за съюз.
Императорът се усмихна и обиколи залата с поглед, наблюдавайки как гостите му ще приемат тази новина. При споменаването на хуните се надигна глъчка и след миг няколко пиянски гласа се опитаха да заглушат шума в надпревара за вниманието на останалите гости.
— Хуните ли! Та нали сключваме договори само с човешки същества!
— Видяхте ли ги в триумфалното шествие миналата година за победата ни над славяните? Кой беше определил реда на шестващите в парада? Ти ли, Дидиме? Онези великолепни вестготи с бради и мрежести ризници, всеки от тях беше висок почти два метра, и яздеха точно зад онова дребно кривокрако копеле Улдин и мърлявите му хунски конници.
— Ха! Дребни дяволи със сплескани носове, с цепки за очи и жълти лица, все едно са избягали от императорския бестиарий на Капри — трябва да бъдат натикани обратно в клетките.
— Получи се чудесен контраст с вестготите, Дидиме. Имаш набито око за естетиката!
Дидим се перчеше доволен и погледна към императора.
Хонорий му отвърна с одобрителна усмивка, но очите му бяха празни, а изражението — разсеяно. Слугинята се беше престрашила отново да го доближи и се наведе, за да отнесе един празен поднос, а той изпъна шия и погледна в туниката й. Щом прозря намеренията на императора, момичето разтревожено се изправи и подносът затрепери в ръката й. Разочарован, императорът се обърна към войника, който стоеше мълчалив, с изправен гръб и наблюдаваше действията на своя главнокомандващ с неприкрито презрение.
— И така, Гауденций, нали сега вече имаме официален съюз с тези създания, тези… хуни?
— Тъй вярно, господарю — отговори отсечено офицерът.
— И… смятаме ли, че е разумно да сме в такива близки отношения с тези дяволи?
Дидим отново се изкикоти, този път по-силно, и прекъсна въпросите с високия си изискан глас:
— О, самите хуни имат поговорка, августе: по-добре чакалът вътре в шатрата да излезе да се изпикае навън, отколкото чакалът вън от шатрата да влезе да се изпикае вътре.
Залата прокънтя от гръмналия смях и същите пиянски гласове отново се надигнаха, за да привлекат вниманието върху себе си:
— Да не е камила? Чувал съм, че хуните се бият на камили…
— Така стават високи почти колкото истински хора.
Гостите продължаваха да се смеят, а на лицето на императора като че отново се появи одобрителна усмивка. Но раздразнението на Гауденций ставаше все по-явно, докато слушаше разговорите и подигравките. Лицето му се изопна и той почна нервно да пристъпва на място. Не можеше да прекъсне всичко това. Подобни събития често бяха изпитание за него, но той винаги успяваше да запази мълчание, както и достойнството си, ала този път беше твърдо решен да ги принуди да го чуят. Той пристъпи напред и извиси гласа си над безредното бърборене.
— Уверявам те, августе, че те не яздят камили.
Веднага се чу яростното пуфтене на двама-трима от гостите, но Гауденций не спря.
— Яздят коне, макар и породата им да е доста грозна и дребна според римските разбирания. Те са най-добрите конници на света. Най-добрите.
Императорът смигна на гостите, които бяха най-близо до него, и погледна офицера с развеселено лице.
— Генерал Гауденций — поде той насмешливо, — искаш ли да се присъединиш към пиршеството ни, както се включи в разговора ни? Сигурен съм, че ще се намери ложе за така добре информиран офицер като теб.
Последва грубият кикот на гостите, но Гауденций като че не забелязваше, че го подиграват, и се поклони почтително на императора.
— Благодаря ти, августе, но трябва да потегля веднага щом…
— Най-добрите конници на света, значи? — прекъсна го императорът. — Това ще да е забележителна гледка: тези изкусни ездачи, яхнали зверовете с дебели търбуси и къси крачка. Като сенатор на дърто муле с хлътнал гръб. Хм, това е идея за предстоящия фестивал!
Императорът сръга сенатора до себе си, който силно се изчерви. Избухна нова вълна на дружен смях.
— Августе — включи се ученият евнух Дидим, — хуните нарочно отглеждат конете си така, че да придобият подобна физика. Те искат конете им да приличат на… ами, повече на овце, а не на коне. Гърбовете им са широки, защото ездачите им изобщо не слизат от тях. Всичко правят върху тях — спят, готвят и дори се сношават!