В залата настана тишина и очите на императора светнаха, защото за първи път тази вечер чуваше нещо интригуващо.
— Това е удивително! — каза той, смеейки се. — Дидиме, нима каза, че дори… ъъ… Готвят? Виж, да се сношават върху кон, мога да си го представя, пък дори и да го одобря, но… какво каза… готвят ли?
— Действително готвят, августе, така да се каже — отговори евнухът. — Вземат парче сурово месо, обикновено конско, както съм чувал…
— От някой много хилав звяр, на който не могат да се чукат! — прекъсна го един пиян гост от дъното на залата.
Евнухът не обърна внимание на това прекъсване.
— Та, както казах, те вземат сурово парче месо и го поставят под хълбоците си, върху запотения гръб на коня, като меко седло, и така яздят цял ден.
Императорът помълча, като че очакваше някой да вземе и тези думи на подбив, след което с изненада погледна Дидим.
— А кога точно го сготвят, Дидиме?
Дидим се усмихна тържествуващо.
— Това е тяхното готвене, августе! Докато яздят, месото омеква, осолява се и се затопля. И хуните ядат месото ей така. Това е най-изтънченото проявление на хунската кухня!
Всичка бяха вперили поглед в евнуха, без да знаят дали говори сериозно, или се шегува. Като гледаше гневно Дидим, Гауденций пристъпи напред.
— Това са пълни глупости. Месото се слага там, за да се излекуват раните на коня, причинени от седлото. Хуните може и да са алчни и жестоки, но съвсем не са глупави. Нека ти напомня, августе, че миналата година хунските конници изтребиха враговете ни при Флоренция, което римските легиони не можаха да направят сами. Ако хуните не се бяха намесили на наша страна, сега може би щяхме да наливаме вино на сбирщина жълтобради остготи, ако не и нещо по-лошо.
Императорът присви очи при това припомняне на случката, която за малко да завърши с нечуван провал.
— А това са още по-големи глупости, генерале. Хуните извадиха късмет. И преди пеши варвари са устоявали на връхлитащи конници. Няма причина да мислим, че не са го направили и онзи път…
— Не, августе, нямаше как да го направят. Не и срещу ездачи със стремена. Не и срещу хиляди хуни на коне, които нападат рамо до рамо и си служат със стремената, за да подпират оръжията си и да подсигурят нападението си. Няма пеши войски на света, които да могат да устоят на подобна сила.
Императорът повдигна вежди и се вторачи в генерала, макар че не можеше да се разбере дали е изненадан от дързостта му, или е заинтригуван от споменаването на това ново оръжие — тези стремена. Въздухът се нагнети с осезаемо напрежение, защото в залата настана пълна тишина.
Хонорий изведнъж я наруши с подигравателна усмивка:
— Благодарим ти, че ни осветли с това безценно припомняне, генерале.
Гауденций кимна и се покашля, без да забелязва растящото раздразнение на императора.
— Августе, позволи ми да продължа. Влязохме в съюз с хуните и ще е необходимо да разменим заложници, за да гарантираме съгласието и на двете страни. Вождът Руа предложи да прати в Рим младия си племенник — най-големия син на Мундзук, предишния вожд на хуните. Трябва да посочим равностоен заложник от наша страна.
В залата настана пълна тишина и всички сведоха очи, за да не ги срещне погледът на императора. На никого не се нравеше възможността да бъде пратен да живее години наред в хунския лагер или да бъде принуден да прати там някой свой роднина. Императорът оглеждаше всички и размишляваше.
— Това действително е проблем — въздъхна най-накрая той. — В последните години влязохме в толкова много съюзи, за да запазим мира по границите си, че вече трудно се намират подходящи кандидати за тези размени на добра воля.
След като помисли още миг, върху лицето му се появи лукава усмивка.
— Драги ми Гауденций, ти имаш малък син, нали? Момък на тринайсет-четиринайсет години, ако паметта не ме лъже?
Гауденций бе впери студен поглед в императора.
— Флавий е четиринайсетгодишен, августе.
Хонорий издържа погледа на офицера си без капка разкаяние.
— За мен е чест, Гауденций, да приема твоето благородно предложение да дадеш сина си за заложник на хуните. Кажи ми, генерале, страда ли младият Флавий Еций от същата неспособност като теб да показва подобаващата почтителност пред висшестоящите?