Най-накрая свали вълненото си наметало и отличителния знак на ранга си, който носеше като фибула до врата си — бронзова игла, изработена от древен варварски майстор, подарена му от крал Руа преди много десетилетия за мъжество, проявено в битка, която не бе свалял нито за ден оттогава.
Всичко това той разпръсна по земята, смеси вещите с разкъсаните дрехи, строшени оръжия и нечистотии, които покриваха полето в продължение на хиляди крачки във всички посоки. Остана само с дрехите си на обикновен войник от лагера, с ботушите си за езда и с един грубо издялан вълчи зъб, който висеше като проблясващ талисман на каишка на врата му.
— Аз съм хун — повтори той, стиснал жълтия зъб между пръстите си. — А хунът винаги изпълнява дълга си.
Старият мъж се наведе да вдигне римски легионерски шлем, захвърлен на земята, постави го на главата си и тогава тръгна сам към центъра на бойното поле. Макар да бе заобиколен от стотици хиляди сражаващи се мъже, никой не го видя как изчезва в плътния облак от дим и прах от нестихващата битка.
VI
Най-после падна мрак и с него се надигна вятър, който доведе измяна и брожения в небесата. Облаци с черни брони се строиха в бойни редици, забравили късните си войни и липсата на дисциплина. Когато луната тихо занапредва по небето, те се спуснаха по следите й и я нападнаха като неми убийци. От черната бездна дойдоха първите разпилени капки, а след тях — още, докато накрая гръмотевичните облаци се струпаха над полето и водата се заизсипва като жилещ дъжд, който измиваше мъртвите и разхлаждаше живите.
Вестоносец в безупречни одежди препускаше сам от разбитите римски линии и носеше копие с бяло знаме, развяно от вятъра.
— Примирие! — прокънтя гласът на вестоносеца на полето, което беше почти напълно утихнало, откакто и последните войници бяха оставили сражението с падането на нощта. — Генерал Еций предлага примирие през часовете на мрак, за да бъдат събрани мъртвите и ранените. Приемате ли?
Никакъв отговор не дойде от неспокойните редици на хуните — само обиди и предизвикателните подмятания се надигнаха като буря сред воините.
Вестоносецът пристъпи няколко крачки напред с високо издигнато бяло знаме, като се молеше то да се забелязва добре в тъмнината и дъжда, а собствените му незащитени гърди да не се виждат изобщо. Опитвайки се да потисне страха, той извиси още повече мощния си глас:
— Попитах, приемате ли?
След миг Атила излезе няколко крачки пред войските си, а дребният му боен кон пръхтеше и риеше земята с копита. Това беше четвъртият му кон за този ден. Два бяха покосени, докато той беше на гърба им, а третият се подхлъзна върху паднал римлянин и кракът му се счупи. В ръката си кралят държеше факла.
— Римляни — викна Атила на подигравателно изопачен латински, — примирие ще има, докато съберете боклуците си от полето!
Когато преводачите преведоха думите му на хунски и на готски, хунските редици избухнаха в смях. Атила отправи гневен поглед в посоката на врага, запрати факлата си срещу гласа на невидимия вестоносец, обърна коня си и се върна при ордата.
Обширните Каталаунски поля сега принадлежаха само на носилките и на събирачите на трупове.
Девета глава
Каталаунските поля, Галия, нощта на 20 юни 451 г.
I
Еций седеше отпуснат на стол близо до одъра на Тургрид, а ръцете му висяха между коленете. Макар болката да пулсираше в дясната му ръка под лакътя, където го бе одраскала стрелата, изтощението най-сетне го бе оборило и главата му клюмаше напред. Маслото в лампите пращеше и всичко бе утихнало, освен непрестанното трополене на дъжда по платнището, което служеше за покрив на палатката, и далечните нощни звуци на лагера — виковете на часовите, неспокойното пръхтене на конете.
Изведнъж Еций се сепна от звука на приближаващи се гласове. Младият трибун Антоний с подгизнало от дъжда наметало и окаляна ризница влетя в палатката, без дори да изчака стражата да доложи за него, какъвто бе обичаят. Еций стреснато се изправи и го погледна с присвити очи, като прокара ръка през втвърдените си от мръсотия коси. Движенията на трибуна бяха енергични, но Еций с разочарование видя, че изражението на лицето му е мрачно. Явно му носеше новини, които бяха важни — но лоши. Какво ли не би дал Еций, за да може тази нощ да е в Арелате, с Присцила. Какво ли не би дал да е на мястото на Тургрид — заспал под завивката, изпълнил вече всичките си задължения. По дяволите, дори раната, която бе получил, може би си струваше.