— Генерал Еций! — изрева трибунът твърде високо за тясната палатка.
Когато Еций го погледна гневно, офицерът се покашля и продължи със съвсем малко по-умерен тон:
— Ти ми нареди да ти докладвам на всеки следващ час. Нощният взвод приключи с преброяването. Новините не са добри, господарю.
— Тихо, Антоний — изръмжа Еций, — не виждаш ли, че тук има болен?
Изражението на трибуна постепенно се промени — така го учуди видът на човека, легнал на одъра.
— Хун? В покоите ти, господарю?
— Да, така изглежда. Какви са новините, трибуне?
Офицерът се забави с отговора, докато се окопити, и като погледна парче пергамент, което държеше в ръката си, започна да се мести от едно място на друго, за да вижда по-добре на мъждукащата светлина.
— Близо сто хиляди мъртви и ранени от наша страна, господарю. Според изчисленията ни хуните са загубили два пъти по толкова, което би трябвало да са добри новини, но…
Еций го прекъсна пренебрежително:
— Но имат още два пъти по толкова войници. Нали?
— Да, господарю, бих казал и още повече.
Еций сви рамене.
— Нищо ново не ми съобщаваш.
Антоний изправи гръб.
— Хората ни са изтощени до крайност. Да разпространя ли заповед за отстъпление?
— Отстъпление ли? Да не си полудял? — попита Еций с равен глас. — Нареди да не отстъпват. Това е най-голямата победа, която Западната империя някога е постигала.
Трибунът го гледаше невярващо.
— Победа? Победа ли? Моля за извинение, господарю, но може би не ме чухте — хората ни са изтощени до крайност!
— Да, а хуните са спрени. Това е най-важното. Цели два дни лагеруват в тази проклета равнина, без да могат да минат през нас, да ни заобиколят или да ни стъпчат по пътя си. Атила за пръв път се изправя пред такова препятствие. Ние сме римляни и той знае, че можем да устоим още два или три дни, ако трябва.
— Още три дни! Дотогава всички ще умрем!
Еций въздъхна.
— Не се безпокой, трибуне. Няма да се стигне дотам. Неслучайно пълчищата на Атила са орда, а ние — легиони. Неговите хора живеят, за да грабят. Това, което за теб е поражение, за мен е победа. И колкото по-дълго се задържим пред него, препречили пътя му напред, толкова по-сигурна става тази победа.
— Но, господарю — възпротиви се трибунът, — тяхната сила е в числеността им!
Еций сви рамене, изправи се и отиде до писалището си.
— Не, трибуне, в тяхната численост е нашата сила.
— Един милион вражески воини са нашата сила?
— Да, разбира се — каза търпеливо Еций. — Те не разполагат със снабдителен коридор като нас. С един милион войници — трябва да се движат, за да се хранят. Не могат да спрат, дори за един ден. Те изсмукват земята, през която минават, в разстояние от няколко мили — изсмукват я за часове и изгарят онова, което не могат да изядат на място. Не е необходимо да избиеш ордата, за да постигнеш победа, трябва само да я спреш. Гладът ще свърши останалото. Ако не могат да се справят с нас, трябва да се върнат обратно или да измрат от глад. Дори в този момент, докато се готвят за битка, мога да се обзаложа, че не са яли вече три дни.
— Но, господарю, с всички загуби, които понесохме…
Точно в този момент ветеранът трибун Пелий се втурна в палатката с още вести. Еций го погледна изненадано.
— Не са ли на пост стражите ми тази нощ? Тази палатка се превръща в цирк…
Но Пелий го прекъсна:
— Господарю, лагерът на хуните се раздвижва. Строяват редиците си, подготвят се за тръгване…
— Ще ни нападнат! — викна Антоний.
Пелий го погледна с презрение.
— Не, господарю — отвърна той. — Според нас се оттеглят. Вестта е тръгнала вече сред войниците!
И тримата млъкнаха и се заслушаха. Отвън долитаха звуците на оживление — странни звуци, така различни от тягостната тишина и стенанията на ранените, които слушаха вече часове наред. Дочуваха се дори далечни радостни викове и възгласи в лагера. Флоренций влезе, клатушкайки се, подпрян на патерици, а отрязаният му крак висеше безполезен без подпората на дървената протеза с медната топка накрая. Зад него се дотътри сенатор Карпилио в прекалено големи за краката му военни ботуши.