— Значи ще нападнеш хуните без Рим? — повтори Еций — И като какъв ще го направиш? Ти ли си сега кралят на вестготите?
Торисмунд се забави за миг с отговора, като за първи път показа следа на несигурност.
— Моята армия ме провъзгласи за крал…
— А! — възкликна Еций. — А братята ти в Толоса? Познавам поне четирима от тях. Всички те имат някакви претенции към вестготския престол. И всички те са във вашата столица, живеят в двореца и са в по-добра позиция да предявят правата си, не е ли така?
— Думите ти са обидни, римлянино — избухна Торисмунд. — Да не би да оспорваш правото ми да предвождам армията си? Съмняваш се в моята способност да…
— Не — прекъсна го Еций. — Но всеки миг, в който се задържаш тук да търсиш отмъщение срещу хуните, дава време на братята ти в Толоса да вземат властта.
— Смяташ ли, че не съм мислил за това? — разгорещено възкликна Торисмунд. — Ако тръгна веднага, може да пристигна в Толоса, преди да получат известие за смъртта на баща ми. Но направя ли го, ще предам коалицията. Бил ли е някога мъж изправен пред такъв проклет избор между това да поеме властта над кралство и да изпълни дълга си за вярност докрай?
— Да — спокойно отвърна Еций.
— Толкова по-зле за него — злобно отвърна Торисмунд.
— Аз поемам пълна отговорност за твоите действия — отвърна Еций. — Тръгвай за Толоса. Осигури си престола и остани съюзник на Рим. В Бъдеще ще имаме възможност да си бъдем полезни един на друг.
Торисмунд го погледна подозрително.
— Освобождаваш ме от задълженията към теб?
— Това би искал баща ти.
— Баща ми би искал смъртта му да бъде отмъстена, а не пренебрегната.
Еций се спря за миг, понасяйки гневния поглед на младия принц. След това извърна глава.
Без нито дума повече Торисмунд се обърна и с горди крачки излезе под дъжда, като остави поразените съветници в палатката.
Настъпи дълга тишина, нарушавана само от трополенето на дъждовните капки по прогизналото платнище. Най-сетне Карпилио заговори:
— Флавий, проумяваш ли какво направи току-що? Ако вестготите си тръгнат, войските ни ще останат два пъти по-малко.
— По-лошо — отвърна Еций с каменно изражение. — Числеността ни вече е два пъти по-малка с жертвите и ранените. Питай ето този млад преброител.
Лицето на Антоний се изкриви.
— Не точно наполовина, господарю, но положението е сериозно.
— С това не съм съгласен — каза Еций, преди някой друг да е продумал. — Основната част от вестготите ще тръгнат едва сутринта. Но хуните тръгват сега.
— Тази игра с времето не ми се нрави — промърмори Карпилио.
— А какво искаш да направя?
— Аз ли? — погледна стреснат Карпилио. — Ще ти кажа какво искам да направиш. Трябва… ами…
— Ще ти спестя усилието — прекъсна го Еций. — Дори с половината си войски ще се изправя и ще ги погледна с достойнство, както ще направи всеки римлянин в този лагер. Онези мъже седят уморени навън в калта пред палатките си, превързват раните си и искат чаша галско вино, за да отпразнуват отстъплението на хуните, но ако хуните утре се върнат, всеки един от тях ще се изправи и ще се бие до смърт. А вие, офицери — и той посочи към мъжете, които седяха около него на масата в средата на палатката, — вие, офицери, стоплени и нахранени, без рани, вие ще направите ли нещо по-малко от тях? — Всички го гледаха безмълвно. — Ще се поколебаете ли да запазите духа си и отново да се впуснете в сражение? Ще измените ли на доверието им?
Останалите сведоха очи.
— Няма! За бога, няма! — изръмжа яростно старият сенатор.
— Тогава, независимо дали е игра на време, или не, това е моята игра — каза Еций заплашително, — защото това е единствената игра, която мога да играя. И вие или ще застанете до мен с цялото си сърце, или ще бъдете обявени за врагове на Рим, ще измъкна пияните си стражи от играта им на зарове и ще им заповядам да ви арестуват, независимо дали сте трибуни, разузнавачи или сенатори. Ясно ли е?
Офицерите го гледаха тревожно, но не казваха нищо. Еций продължи:
— На сутринта или ще празнуваме отстъплението на хуните, или отново ще се бием. С половината си войски, ако е необходимо. Флоренций, сенаторе, вие останете. Останалите, отивайте да поспите.