Мъжете излязоха. Навън ликуването продължаваше и ставаше все по-оглушително, но в притихналата палатка се чуваше само един звук. Еций се разтревожи, макар да не се изненада, щом чу, че мъчителното дишане на Тургрид става още по-накъсано от преди.
II
В лагера на хуните цареше неописуема врява, докато войниците шумно прибираха нещата си, офицерите крещяха заповеди да докарат каруците и навсякъде се чуваше неспирният тропот на копита. Нощта беше тъмна като в рог, проливният дъжд превръщаше земята в тресавище, но всеки мъж беше буден и вършеше нещо. В далечния край на лагера си, в здравата си шатра от намазнена кожа, съвсем малко по-голяма от онези, които използваха младшите офицери в армията му, Атила разярен слагаше бойните си доспехи, с лице, потъмняло от гняв. Докато ядосано мърмореше нещо под носа си, той се препъваше из тясното пространство на палатката, събираше нещата си от ъглите и буташе несръчните ръце на мудния оръженосец, който се опитваше да му помогне да се облече. Това беше третият оръженосец, когото му се налагаше да търпи за деня. Другите двама, както и конете му, паднаха в битката.
При входа на палатката се чу изсвирване. Момчето скочи, отиде дотам и повдигна парчето, което служеше за врата. След кратък, проведен шепнешком разговор оръженосецът се върна при Атила, който поставяше единия си нараменник. Уплашено, момчето наруши мълчанието.
— Къре, генерал Орест е събрал петстотин стражи извън лагера. Очакват заповеди.
Атила изръмжа:
— Да разбирам ли, че генерал Тургрид не е намерен?
— Не, господарю. Вероятно лежи мъртъв или ранен някъде на бойното поле.
— Може би. Търсих, пуснах вълци, но в проклетия дъжд можем да открием човек толкова, колкото и мръсна монета в локва. Чудесно време е избрал да се метне на коня си и да влезе битката, за да търси слава. Ако това е направил.
Оръженосецът помисли за момент.
— Ще продължиш ли търсенето, господарю?
— Не мога повече да се бавя. Нощта изтича. Ела ми помогни да приключим с това.
Пристегна кожената си ризница, постави шлема и после бързо огледа меча си. Смръщи се, обърса го в гамашите си от козя кожа и ядно го пъхна в ножницата. После отиде до грубата сгъваема маса, която беше единствената мебел в палатката, освен ниския дървен стол. Спря пред прекрасния сандък от гладка кост и абанос с толкова изящна изработка, че не се вписваше в скромната обстановка. Той внимателно отвори капака и извади съдържанието му — древния, разпадащ се Меч на династията. Издигна го към светилника, поставен на носещия пилон на палатката, внимателно го разгледа на треперливата светлина, а сетне предпазливо го пъхна в друга ножница на гърба си, близо до колчана със стрели.
Любопитството на оръженосеца надви притеснението му от присъствието на великия мъж.
— И двата меча ли ще вземеш, къре? — попита тихо той.
Атила кимна и изсумтя.
— Този… — каза, посочвайки по-новия меч в скромната ножница — … е за битка, като всеки друг меч. Ако го счупя, ще вдигна друг от земята и ще продължа да се сражавам. Него лесно мога да забравя. Но този… — и той внимателно докосна ефеса на другия меч зад гърба си — … е мечът, който вдъхновява хората ми. Той е символ на начина ни на живот — благословията и бдителността на боговете, мечът на нашата съдба. Докато съм жив, ще остане при мен.
После здраво пристегна ремъка на колчана си през рамо, отново нагласи шлема си и излезе от палатката под поройния дъжд.
Пред него се разкри гледка, която би накарала и корав мъж да заплаче. Огромната армия се готвеше да тръгне на поход, да се оттегли, но не защото бе победена, а принудена от инерцията. Също както дървена топка, хвърлена от дете срещу каменния зид на алея, не можеше да спре, а трябваше да продължи да се движи. Ако пътят й напред се препречи, трябва да се отклони и да продължи своето неумолимо прокълнато движение в друга посока. Събираха палатките и ги навиваха на вързопи, а каруците минаваха, натоварени догоре с оръжия и всякакви вещи. Кралят крачеше сред хаоса с мрачно лице. Всичко пред него замираше, хората отстъпваха и издърпваха конете и воловете встрани от пътя, за да може да мине. Зад гърба му отново наставаше оживление, отново се надигаха викове и ругатни. Той крачеше, обвит в пашкул от ядно мълчание, от този кошер, в който кипеше трескава работа, до най-отдалечения край на хунския лагер.
Там, в мрака, в пълна тишина и безупречен строй, го очакваха петстотин воини на кон. Това не бяха обикновени войници — всеки един от тях беше избран от личната стража на краля. Това бяха корави ветерани с твърд поглед, въоръжени до зъби, а конете им неспокойно риеха пръстта с копита. Това не бяха ненадеждни остготи или обикновени наемници от вандалите или алеманите. Всеки един беше хун от знатен род. Всеки един беше воювал с Атила години наред, както бащите им бяха воювали с неговия баща, а дядовците им — редом с неговия дядо. Всеки един беше готов да умре за него. Те наблюдаваха в мрачно мълчание как Атила се качва на единствения кон без ездач.