— Какво е положението, Орест? — попита хунът.
Алеманът сръга коня си, за да излезе пред другите.
— Половината армия вдига лагера и се готви за тръгване — отговори той.
— Това го виждам и чувам. Безпокои ме другата половина.
— Останалите са на бойните си позиции, господарю. Само чакат знак от теб.
Атила огледа кохортата воини, които стояха пред него. Без да помръдват, те също го гледаха с проблясващи очи изпод шлемовете си, в които се отразяваха далечните светлини на лагера, а лицата им лъщяха, мокри от дъжда. Тук-таме в тъмнината блясваха редици бели зъби, когато някой от воините се ухилваше свирепо. Всичко това Атила забеляза с един поглед.
— Знакът ще бъде даден от римския лагер в рамките на четири часа. Нареди на караула да поглежда натам и да следи за огнена стрела.
— Вече им е наредено, къре.
Атила кимна доволен и като издигна меч над тавата си, извика в мрака:
— Към Рим!
Събраните воини нададоха свиреп рев и всичките петстотин конници се впуснаха напред като едно същество, изчезвайки в мрака.
Въпреки късния час Еций все още стоеше буден в палатката си, надвесен над карта на бойното поле заедно с Флоренций и Карпилио. Тримата тихо разговаряха. Чуваше се непрестанно кашляне — толкова тихо и равномерно, че почти се сливаше с постоянните шумове като настойчивото тропане на дъжда и виковете на часовите, на които след време човек се научава да не обръща внимание и дори му липсват, след като са утихнали. Едва когато дъждът за кратко намаля и потопи мъжете в необичайна тишина, звуците от страданията на стария хун най-после проникнаха в мислите на Еций. Той престана да разучава картата и отиде при Тургрид, чиито очи бяха отворени. Хунът жадно поемаше въздух, задъхваше се и се олюляваше от недостига на кислород, и от крайчеца на устата му потече струйка кръв. Със свито сърце Еций разбра, че това са последните мигове живот за този човек.
Старецът вдигна поглед, протегна ръка и немощно хвана ръкава на Еций. Устните му се движеха безшумно.
— Спокойно, Тургрид, спокойно… спокойно — прошепна Еций, като се отпусна на стола до одъра на хуна. — Сутринта ще се почувстваш добре, след като си си починал. Заспивай, старче.
Тургрид енергично заклати глава.
— Не… Флавий, ти трябва да…
— Не се опитвай да говориш. Само почивай.
— Флавий… — изстена Тургрид, — трябва да гледаш… да гледаш…
Еций се усмихна, разбрал какво иска да му каже старецът.
— Какво, това ли да гледам?
Той поразтвори туниката си на гърдите и извади вълчия зъб, окачен на кожена връв на врата му.
— Разбира се, винаги ще си го поглеждам, стари приятелю, винаги.
Ноздрите на Тургрид потръпнаха в агония, а гласът му трепереше.
— Не! — възрази той — Не… Гледай… на изток…
След тези думи Тургрид се задъха и замлъкна, както си поемаше въздух. Остана да лежи неподвижно и само струйката кръв, проточила се от устата му, проблясваше на светлината на лампата.
Карпилио, който се бе приближил миг преди това, протегна ръка и склопи очите на стареца, обърнати и премрежени в смъртта, безцветни като лунен камък. Еций стоеше загледан в стария хун, застинал на място, макар и не с изражение на скръб, а с разширени очи, като че ли от уплаха.
— „Гледай на изток“ — повтори Карпилио, докато отдръпваше ръката си. — Бедният старец. И все пак, той е хун. Не мога да кажа, че ми е мъчно за него.
Флоренций, който също се бе приближил с куцане до одъра, сви рамене.
— Мислеше ни доброто, но дойде твърде късно. Да ни каже да гледаме на изток, да внимаваме за ордата. Но сега тя се оттегля.
Еций продължаваше да седи, загледан в лицето на стареца, и най-накрая, когато вдигна поглед, по лицето му започна да се редува цяла гама от чувства — той изведнъж разбра какво е имал предвид Тургрид.
— Не — Бавно продума Еций. — Не това искаше да каже.
Флоренций тихо се изсмя.