Воините на Еций наслязоха от конете си, но вместо да се разпръснат, за да огледат пораженията и да потърсят оцелели, те се скупчиха близо един до друг и предпазливо се заоглеждаха наоколо. Дори животните бяха наплашени и потреперваха. Еций даде знак, че му трябва факла. Подадоха му я — една от малкото останали да горят сред препускането в дъжда — и той клекна, за да огледа следите, оставени в калта. Водачът на кохортата, който набързо беше определен за поста от един трибун, след като висшестоящите офицери бяха загинали, стоеше ужасен. Той обърна с крак тялото на един римлянин и рязко се дръпна, защото главата му остана там, където си беше на земята, а тялото се преобърна.
— Какво е ставало тук? — възкликна той шепнешком. Гласът му проряза тишината като острие, което някой изтегля от ножница в затворена стая, и неколцината мъже, застанали наблизо, се обърнаха към него подплашени. — Кой е сторил това?
Еций се изправи и го изгледа спокойно. В очите му за миг се мярна лек израз на презрение.
— Ако не знаеш, синко, не заслужаваш да си начело на кохорта.
Офицерът запремига изненадан, после продължи да настоява:
— Хуните ли? Но те са разположени срещу армията ни и са тръгнали в отстъпление. Те не са десет мили зад нашата позиция…
Изведнъж със свистене и тъп удар в гърлото на мъжа се заби една стрела. Той се свлече на колене и кръвта избликна от раната му. Луната изчезна зад един тъмен облак и всичко потъна в мрак.
— Наведи се! — прокънтя гласът на Еций и той запрати факлата настрана, но вече беше твърде късно. Във въздуха засвистяха стрели и когато войниците се хвърлиха по корем, в ушите им закънтяха крясъците на ранените им другари. И както лежаха в калта, слисани и ужасени, изведнъж земята затрепери от тропота на копита, които като че се стоварваха върху им от всички посоки в мрака. След малко черните силуети на препускащите конници изскочиха от околните дървета и се спуснаха в лагера, който току-що бяха разбили.
Когато свистенето на дъжда от стрели се усили, Еций разбра, че няма как да избягат, и скочи на крака.
— Ставайте и вадете оръжията си — викна той. — Забравете за конете! Стройте се!
Нападението срещу римската кохорта стана изневиделица; мъжете не можеха да се движат достатъчно бързо в тежките си брони и същевременно да извадят оръжието си. Подплашените коне се отскубнаха от слезлите ездачи и побягнаха, а хуните свирепо се развилняха из разбития конвой. В тъмнината и объркването си римските войници нямаше как да се защитят от мълниеносната атака, защото нападателите сякаш се спускаха върху тях от всички страни: бяха навсякъде, но недосегаеми.
В мъглата от гняв и безсилие, която ги обгръщаше, римляните вдигнаха щитовете си високо над лицата си и така сами си пречеха да виждат и без това неуловимите в бързината си нощни сенки. Можеха единствено да стискат здраво щитове над главите си и да ги притискат върху раменете си, за да се предпазват от мечовете и секирите, които яростните хуни стоварваха върху им, и да се свиват, за да не ги пронижат стрелите, които се рояха като разярени стършели. Върху своите дребни коне хуните ту се спускаха, ту се разминаваха един с друг, ту умело отскачаха встрани от тромавите удари на римляните, а в тъмнината очите им виждаха зорко като очите на котки, връхлитаха като глутница вълци върху стадо овце. Те сякаш бяха навсякъде — посичаха римляните на място, удряха високо издигнатите щитове и безмилостно тъпчеха всичко по пътя си.
Посред жестокия погром, потънал в същото злокобно мълчание като улисаните си в убийствата хора, Атила беше слязъл от коня си и крачеше гордо, с високо издигната сабя. Като стигна до центъра на сражението, той скочи върху една преобърната каруца и изрева с все сила:
— Еций! Флавий Еций е мой!
Гласът му стигна до всички уши.
За миг черните облаци се раздалечиха и разкриха луната, която освети клането почти като дневна светлина; Атила забеляза обекта на омразата си съвсем наблизо. Еций също бе слязъл от коня си и обърнал му гръб, се подготвяше да се защити от хунския воин, който летеше в галоп към него. Устата на хуна беше разкривена в гримаса, а бойната му брадва издигната високо. Еций спокойно го очакваше, вдигнал високо меч с двете си ръце, готов да нанесе удар.
Атила внезапно хвърли меча си и с едно-единствено бързо движение взе лъка от гърба си, издърпа стрела от колчана, опъна тетивата и стреля. Гримасата застина на лицето на хунския конник, той изсумтя, пусна брадвата, падна от коня си и се стовари в краката на Еций със стрела, забита в челото. При тази гледка всичко на бойното поле замря и хунските конници мълчаливо спряха конете си на място, някои както се бяха надвесили над повалените си римски противници. Оцелелите римски войници се събраха в кръг близо един до друг, с лица, отчаяно обърнати към хуните, които ги бяха наобиколили. Треперещите им от умора ръце все още държаха щитовете издигнати пред лицата им, а броните им бяха опръскани с кръв и очукани от многобройните понесени удари в мрака. Еций мълчаливо гледаше простреляния хун в краката си. Очите на мъртвеца все още бяха широко отворени от почуда. После генералът бавно се обърна.