Гласът на Атила отново прокънтя, този път триумфално, а не заповедно:
— Казах, че Флавий Еций е мой!
Хунският вожд стоеше изправен, захвърлил лъка си и извадил меч. За миг двамата мъже останаха загледани един в друг — римлянинът — олюлявайки се от изтощение, а хунът спокойно поклащайки се. Наблизо дебнеше вълчицата на Еций Луцила, ръмжеше приглушено и се готвеше да скочи върху вълка на Атила, който стоеше срещу нея.
Атила присви очи и се усмихна.
— Благодаря ти, че дойде да „спасиш“ обоза си. Спести ми усилието да претърсвам лагера ти, за да те намеря.
Еций го гледаше настойчиво.
— Нима щеше да се промъкнеш в лагера ми?
Атила се усмихна повторно.
— Странно разбиране имаш за „промъкване“. Когато дам знак, лагерът ти ще бъде заличен от лицето на земята.
Еций хвърли бърз поглед към тъмното небе. Все още нищо не предвещаваше настъпването на изгрева. Болката от раната в ръката му гореше нетърпимо и той едва се държеше на крака от изтощение. И все пак трябваше да печели време.
— Невъзможно — каза Еций. — Ти си полудял.
— Докато твоите хора са пияни и празнуват моето „отстъпление“!
Еций го гледаше гневно.
— Имаме примирие до изгрев-слънце. Онези хунски крале, които познавах някога, нямаше да изменят на уговореното, Руа притежаваше чест.
Атила се изсмя грубо.
— Чест ли? Колко удобно! Римляните плячкосват всичко в продължение на хиляда години, а когато най-накрая ги нападат на собствената им територия, почват да говорят за чест. Дадох ти възможност за избор, Флавий. Можеше да владееш Галия, можеше да има мир. Но ти отказа заради „честта“ и ни въвлече в тази война. Честта на Рим е унищожението на света.
Еций се спусна срещу него и Атила излезе напред да го посрещне. Двамата започнаха ожесточена, безмълвна схватка. Мечовете им отново и отново се срещаха в поредица от мълниеносни удари и отбивания в хунски стил. Римляните трескаво следяха ожесточеността и умелостта на своя предводител, а хуните, които се извисяваха над тях върху конете си, нито за миг не отместваха поглед от пленниците. Встрани от предводителите двата вълка се давеха, вкопчени здраво един в друг, и се търкаляха в покрилата земята кръв, премятайки се един върху друг толкова бързо, че изглеждаха като едно същество. Ръмжаха яростно и ръфаха гърлата си, а уплашените коне се отдръпваха настрана.
Двамата мъже отскочиха един от друг, невредими, но плувнали в пот. Гърдите им се надигаха с тежкото дишане на изтощението. Погледите им се впиха един в друг, докато наблизо вълците им яростно се биеха.
— Честта съществува извън императорите и армиите — задъхваше се Еций. — Честта на един мъж — пред Бог и… собствения му народ!
И докато изричаше последната дума, се стрелна напред — ловко и настървено, но хунът беше твърде бърз. Атила отскочи встрани и приклекна ниско, готов за борба. Еций изгуби равновесие и щом Атила разбра каква възможност му се открива, се стовари с цялата си тежест върху залитащия мъж и го повали в калта. Двамата се затъркаляха на земята и най-накрая спряха. Войниците наоколо — хуните и техните пленници, се наведоха да разберат какъв е изходът от битката и може би — какво ще стане със собствения им живот. Гледката смрази римляните. Сред кръв и мръсотия, сред купчини мъртви тела лежеше Еций, а Атила седеше върху него, опрял нащърбения си кинжал о гърлото му. За кратко не се чуваше нито звук, само тежкото дишане на двамата. Тогава погледът на хуна падна върху вълчия зъб, който висеше на врата на Еций. Атила го гледаше изненадан.
— Хванал си стареца!
С мъка Еций поклати глава.
— Той… ми върна услугата. Поне той притежаваше чест.
В този миг светът се взриви.
С оглушителни крясъци стотици конници наизскачаха от гората. Римляни и хуни се смразиха от ужас и преди да могат да реагират, воините бяха върху им, посичаха хуните, преди те да успеят да избягат с конете си на сигурно място, а когато се спуснаха панически да търсят спасение, изпотъпкаха римляните в краката си. Никой не знаеше дали това нападение е вражеско, или не. След миг въздухът отново се изпълни с крясъците на разгневени и умиращи войници и всичко се разпадна в ужасяваща суматоха.