Когато в мига на нападението Атила изненадан вдигна глава, Еций бързо се преобърна настрана и отхвърли и кинжала, и тялото на хуна. Двамата скочиха на крака, но сега силата на инерцията беше в полза на римлянина. Преди Атила да успее да реагира Еций направи онова движение, с което самият Атила го бе заблудил преди толкова много години в момчешкото им сбиване. Завъртя се бързо и се оказа зад него, опрял меча си в гърба му.
Атила замръзна, както и всички останали участници в сражението — стана ясно, че животът на краля виси на косъм. По земята лежаха мъртви и умиращи хуни и кръвта им се сливаше с тази на римляните, които преди малко те самите бяха избили. Вълчицата Луцила, с разкървавено ухо и празна орбита на едното око, приклекна пред Атила, ръмжаща и готова да се нахвърли върху него. Вълкът на Атила лежеше мъртъв на няколко крачки от тях. Настъпи миг на ужасна тишина. Всички очи бяха вперени в двамата водачи.
Еций заговори пръв — тихо, почти нечуто за никой друг, освен за пленника му.
— Обърни се. Бавно.
Атила го направи, с високо вдигната брадичка и гневен поглед.
— Хвърли меча си — продължи Еций.
Вместо начаса да се подчини, Атила бавно протегна свободната си ръка към колчана на гърба си и извади древния ръждясал меч, насочил счупеното му острие напред. Сега държеше двата меча в двете си ръце.
— Кой от двата да хвърля? — злобно изсъска той.
Еций мълчаливо поглеждаше ту към единия, ту към другия меч и преценяваше положението. Той веднага осъзна значението на всяко от двете оръжия. Без да се колебае повече, посочи с тава към обикновения меч, зацапан с кръв.
— Само този.
Атила го пусна в калта и после прибра ръката, в която държеше счупения меч, до тялото си. Преди да заговори, един мъж тръгна към тях — водачът на нападателите, които току-що се бяха появили. Той пристъпи до Еций, вперил гневен поглед в Атила.
— Значи това е човекът, който уби баща ми — каза Торисмунд.
Еций кимна утвърдително.
— Това е пълководецът на хунската армия. Баща ти загина в честна битка с врага.
— Кръвта на баща ми иска своето — изръмжа Торисмунд. — Ще изпълня отмъщението си!
Той изтегли меча си от ножницата и пристъпи към Атила, но внезапно спря, сам усетил острието на меч, опряно в гърба му. Настъпи тишина. Торисмунд бавно се обърна и погледът му се плъзна по острието на меча по цялата му дължина до ефеса, по ръката, която го държеше здраво, и накрая се спря върху суровото лице на Еций.
— А сега ти пусни меча си, принце — тихо заповяда Еций.
Челюстта на Торисмунд се стегна и той остана неподвижен за миг, докато обмисляше възможностите си, но като се огледа наоколо, видя, че е заобиколен от хората на Еций, всички с извадени оръжия. Хвърли ядосан меча си до Атила.
— Принце — погледна Еций към Торисмунд, — присъствието ти тук вече не е необходимо. Продължи по пътя си. Кралството ти те очаква.
Торисмунд не помръдваше. Еций се извърна към него, разгневен.
— Върви!
Торисмунд понечи да се възпротиви, но щом видя изражението на лицето на Еций, тръгна мълчаливо. За кратко настана оживление, когато той и вестготите му яхнаха конете си и тропотът от копитата им отекна по пътя към Толоса.
Атила предизвикателно изпъчи гърди.
— Ето — каза той със заповеден глас, — младият принц си отиде. Вече можеш да ме убиеш ти, Флавий.
Еций бавно поклати глава.
— Няма да го направя. Върни се при хората си. Чакат те да ги поведеш обратно на изток.
Атила го гледаше с ледено недоверие.
— Ще пуснеш смъртния си враг да си върви?
— Хунът никога не забравя дълга си. Сега дългът ми е изпълнен.
— Ти не си хун! — изсъска Атила — Ти си римлянин, враг. Убий ме!
— Не. Веднъж ти ми спаси живота. Както аз спасих живота на Тургрид. Той каза, че ще ми бъде роб.
— Казал го е риторично.
— Не и Тургрид — отвърна Еций. — Той загуби живота си. За едната риторика ли е било?
Атила се наклони към върха на острието, но Еций ловко го отдръпна, а после го пусна да увисне до тялото му. Атила го гледаше гневно.