— Ако си ми роб — изръмжа хунът с ярост в гласа, — направи каквото ти заповядвам — убий ме!
— Така ли ще изплатя дълга си? Като те убия?
— Това е волята ми! — изсъска Атила.
Еций огледа задъхания, отчаян мъж пред себе си.
— Тогава се отказвам от дълга си и презирам честта си. Римлянинът не е ничий роб.
— Ако ме пощадиш, ще спасиш тялото ми, но ще убиеш душата ми!
Еций сви рамене и се обърна.
— Пощадявам онова, което е във властта ми. Душата ти е твоя работа.
Всичко беше притихнало, нищо не помръдваше. Всеки беше замръзнал на място и спущаше този необикновен разговор. Най-накрая Атила наруши тишината, като пристъпи там, където Луцила лежеше в калта, главата й се тресеше в предсмъртни болки и коремът й се повдигаше с мъка. Той я побутна с крак, тя изръмжа срещу него и понечи да го захапе, но нямаше сили да се изправи. Атила се извърна с гневен поглед към Еций.
— Вълчицата ти умира — изрече Атила. — Трябва да я избавиш от мъките й.
— Ще го направя — отвърна Еций.
— Така трябва да постъпиш и с мен. Заслужавам поне същата чест, както това животно.
Еций се изсмя подигравателно.
— А сега ти заговори за чест. Много бързо си сменяш възгледите, когато острието на меча е насочено към теб.
Атила отново се притисна към острието, но Еций го отдръпна.
— Ти беше хун — изръмжа Атила. — Знаеш, че така е прието при нас, хуните, това е хунската традиция!
— Но не и римската…
— Плюя на римската традиция! Предпочитам да умра и цялата ми армия да загине с мен, отколкото да живея дори един ден заради традицията на Рим, във властта на Рим!
— Значи имам още по-добро основание да те оставя жив — каза Еций с равен глас, — като доказателство за мощта — и честта — на Рим.
За миг Атила здраво стисна очи, опитвайки се да изключи от ума си немислимото, поражението на една мечта, разочарованието на един милион мъже на бойното поле и на неизброимите милиони хора зад тях. После отвори очи и мълчаливо вдигна поглед към небето. Пълната луна все така се гонеше с буреносните облаци. Тази гонитба все още създаваше изменчиви сенки, а бялата светлина светеше хладно — безжизнено и безплодно, мъртвешки бледа — и после се губеше в мрака. Всичко изглеждаше както преди. Но нещо се беше променило, нещо огромно, и светът никога повече нямаше да бъде същият.
От храсталака изскочи ято подплашени гарвани с безредни пронизителни крясъци. Политнаха в пустото небе, току-що започнало да светлее от бледия изгрев, и след като покръжиха малко, политнаха към далечината с подигравателно грачене.
След миг ескадрон конници пристигнаха като гръм през поляната от гората по пътя, който щеше да ги отведе обратно към лагера на хуните. Както винаги, те и сега бяха силни, яздеха бързо и се носеха като решителни воини, белязани от жестоки битки. Но в същото време бяха различни. Такива, каквито допреди малко не бяха, но каквито щяха да са до края на живота си.
За първи път те бяха победени.
IV
Утрото изгря тъжно и сиво и добави зловещ привкус към ужасите от предишния ден и облекчението през нощта. Римските войници вече не празнуваха. Бяха се строили внимателно по хребета на възвишението, което гледаше към бойното поле. Пред тях все още се издигаше черен дим от тлеещите останки на фургоните и се виждаха мазни горящи локви от запалителните снаряди. Трудно беше за тези мъже дори да погледнат натам, още по-малко да стоят в сгъстени редици, без да ги порази всеобхватността на опустошението.
До края на равнината, до далечния хоризонт, земята беше осеяна с хиляди тела на коне и хора — войници и придружителите на армията, които бяха смесени неузнаваемо едни с други, безжизнени и изстинали. Сред тях крачеха мишелови и с мънистените си очи хищно поглеждаха към богатата плячка, сдърпваха се едни други над отделни жертви, макар да бяха заобиколени от още стотици хиляди. Диви кучета подтичваха с извити гърбове и с подвити между краката опашки и търсеха месо, но се снишаваха, да не би някой да нападне тях самите.
Санитарните отряди продължаваха бавно да обхождат полето. Всички живи или поне онези, които все още имаха достатъчно сила да помахат с ръка или с пресипнал глас и с уста, пълна с кал, да повикат за помощ, бяха събрани през нощта. Сега събираха мъртвите и почти безжизнените без особени грижи или внимание. Изтощението и отчаянието ги правеха безчувствени и те само повдигаха и поставяха телата едно върху друго на купчини, като дървени трупи от плът и кръв.