Докато Дидим вървеше към тях, един нисък мускулест младеж в предните редици на хунския ескадрон грациозно слезе от коня си и скочи на плочата под краката си леко като котка. Ездитните му ботуши от мека кожа на кошута не вдигнаха почти никакъв шум. Той пристъпи напред с увереността на човек, свикнал да бъде обект на постоянно наблюдение и всеобщо възхищение, макар прашното му облекло да не се различаваше от това на телохранителите му. Гъстите му черни коси, привързани с обикновен кожен шнур, стигаха чак до кръста. Единствено богато инкрустираната кама, окачена на колана му, и увереността на стъпките му го отличаваха като член на владетелското семейство, което управляваше голямото му племе. Покритото му с прах лице беше силно загоряло, имаше високи скули с плетеница от нанесени за украса белези, а широкият му нос бе толкова плосък, че едва се издаваше над линията на веждите. За момчетата в двора, които го наблюдаваха, най-поразителни бяха очите му — цепки, толкова тесни, че изглеждаха почти затворени, но без бръчиците, които се получават при присвиване. Само блясъкът, който от време на време просветваше в черните му, искрящи от интелигентност зеници, издаваше, че е нащрек.
Гауденций познаваше тези очи от многото си срещи с хуните и често завиждаше на преимуществата, които те осигуряваха на притежателите си. Тези очи никога не позволяваха да прочетеш мислите и чувствата на човека насреща ти, така че когато преговаряш с него, можеш да се уповаваш само на думите му — нещо, на което Гауденций гледаше с недоверие, макар че да се довериш на думата на хун по принцип беше по-сигурно, отколкото да повярваш на представителите на някои други народи — в това число, поне според него, и на много римляни.
Момчето пъргаво пристъпи напред, мълниеносно направи преценка на Дидим, а после бавно стори нисък поклон, без за миг да свали очи от евнуха. Останалите принцове бяха вперили поглед в него, безмълвни и неподвижни, с отворени уста при вида на този потомък на владетели, пристигнал в Равена, центъра на световната власт, не в лектика с копринени завеси, а върху плувнал в пот дребен кон, покрит със засъхнала кал, облечен не в пурпурни одежди, а в овча вълна и кожа, и заобиколен не от почетна стража, а от ескадрон воини със свирепи погледи.
Странният вид на конниците и безмълвният поклон на младежа не смутиха Дидим и той се понесе към дружината, за да я поздрави, като доволно плесна с ръце.
— Добре дошли, чуждоземни приятели, приветствам всички ви! О! Най-новото попълнение сред гостуващите принцове на съюзните ни страни! Истински представител на хунския владетелски род! Млади принце, можеш да предадеш документите си по-късно, затова нека сега все още неофициално ти представя някои от бъдещите ти другари. Принцът на келтите от Лондиний Вортигерн…
Устата на по-високото от червенокосите момчета се изкриви в лукава усмивка, която разкри липсващ зъб, след което направи нисък поклон, или по-скоро подигравателно подражание на поклона на младия хун.
— Принцът на бургундците Гундиок; Флавий Еций, който скоро ще отпътува за твоята родина; а ето ги и останалите царствени нехранимайковци, с които, разбира се, скоро ще станете добри приятели. А това е изтърсакът в нашето малко семейство: принц Теодорих, син на краля на вестготите Аларих.
Дидим посегна към групата на момчетата, откъдето издърпа за яката дребен тъмнокос хлапак и разнежено разроши косите му. Със своите дванайсет години Теодорих беше най-малкият от другарите си, пък и беше дребен за възрастта си.
Дидим се усмихна.
— Аларих постоянно заплашва, че ще превземе Рим. За щастие, присъствието на младия ни приятел тук гарантира сигурността на империята.
Ядосано, момчето разтърси глава и гневно погледна Дидим, който не му обърна внимание.
— Момчета — обърна се той към групата опулени младежи, които стояха зад него в очакване, — нека ви представя — принца на хуните Бледа!