При тези думи конниците застинаха на място, а младият хун изведнъж се сепна и почна да мести изумения си поглед ту към Дидим, ту към Гауденций. Тогава един от ездачите в началото на колоната — набит, як офицер на около четирийсет и пет години, слезе от коня си и спокойно тръгна напред. Без да се церемони, той застана с гръб към смутения принц и с тих глас заговори на Дидим и Гауденций, така че да го чуват само те. Но реакцията на евнуха на думите му прозвуча грубо в ушите на всички присъстващи.
— Това не е принц Бледа, така ли? — изсъска той — Но ние се споразумяхме! Генерал Гауденций, не се ли споразумяхме за ранга на заложника?
Гауденций кимна в съгласие и заговори на офицера със строг тон:
— Действително, имахме уговорка. Нима хуните нарушават споразумението за заложниците, преди дори то да бъде изпълнено?
Офицерът не трепна, не примигна дори, а остана изправен, с излъчени гърди и вдигната глава, гледайки Гауденций право в очите. Изобщо не обърна внимание на Дидим, който беше почнал да кърши ръце, и извиси гласа си толкова, колкото силен беше и гласът на генерала:
— Споразумяхме се да разменим заложници, равностойни по важност — грижливо обмисляйки всяка дума, произнесе хунът на неправилен латински. — Тогава не знаехме, че вашият император няма синове и не може да ни изпрати толкова ценен заложник, колкото Бледа, който е наследник на трона. Но в знак на добрата си воля към Рим крал Руа изпраща по-малкия брат на Бледа.
— Атила.
Гауденций го гледаше гневно.
— А кой си ти, че така добре знаеш каква е волята на краля?
Невъзмутимо хунът леко сведе глава в поклон.
— Капитан Тургрид от личната конна стража на краля, бивш войник от помощните римски легиони по Дунав, освободен с почести след изпълнение на военния си дълг под командването на вашия император. На твоите услуги.
Гауденций не сваляше поглед от него, без да продума, докато Дидим не наруши неловкото мълчание:
— Ще изясним това недоразумение по-късно — запъна се той. — И междувременно, след като сте изминали толкова много път, нямам друг избор, освен да приема заложника, когото уважаемият ви крал е сметнал за уместно да ни прати. И така, принце… Атила ли каза, че ти е името? Сигурно си уморен и огладнял от пътуването. Моля, заповядай в нашия скромен дворец.
При тези думи Вортигерн излезе напред и отново се поклони превзето.
— Да, гладен е! — възкликна той на своя келтски латински език — Ей сега ще му донеса нещо за хапване!
Дидим се сепна и погледна младежа с очи, в които се четеше лека тревога.
— Благодаря, Вортигерн, но няма да е необходимо…
Но младият келт вече беше избягал, кикотейки се. Дидим безпомощно, а може би и с облекчение сви рамене.
— Междувременно, момчета, оставям ви да се запознаете. Генерал Гауденций, бих искал да разговарям с теб, ако обичаш, за настаняването на тези, ъъ… знатни конници…
Евнухът и генералът се спряха отстрани и момчетата продължиха заедно, бъбрейки оживено, а Атила изостана след тях и погледна веднъж-дваж през рамо, като че се надяваше някой да го помоли сам да носи багажа си или да му даде да прави нещо, с което ръцете му да са заети. Зле започна всичко — едва слезе от коня си, и почнаха да се съмняват в неговата стойност дори в тази тъй недостойна роля на заложник. Миналата пролет той дни наред спори с краля, чичо си, какво унижение ще преживее, ако бъде изпратен при чужд народ при такива условия — той, който беше най-ловкият стрелец с лък и най-добрият борец от рода, най-изкусният ловец и най-бързият ездач. Той, който измежду синовете на баща си беше най-близък с краля, защото, макар традицията и законът да отреждаха властта на Бледа, всеки знаеше, че мъдростта и благословията на краля щеше да получи Атила. Но крал Руа само се усмихваше на негодуванието му.
— Младият Бледа остава тук, при мен — беше му казал кралят. — Той е слаб и не е пригоден за дългото пътуване и за живота в Равена. Единствен ти заслужаваш тази чест, защото от двама ви само ти можеш достойно да ме представиш пред римляните.
В този ден за първи път Атила прокле чичо си, макар че го направи, когато остана сам с коня си в полето. И сега, след като трябваше да понесе срама, на който го бе подложил този малоумен римски евнух, той отново го прокле.
Теодорих припкаше редом с дългокракия Флавий Еций и скришом поглеждаше към новодошлия.
— Хун! — развълнувано шепнеше малкият. — Как мислиш, дали говори латински?
— Нямам представа — сви рамене Флавий. — Я го попитай.