Малкият се приближи до Атила с дружелюбна усмивка, но точно преди да го заговори, нещо прелетя над главите им и с плясък падна в краката на Атила. Момчетата изведнъж спряха, втренчени в парчето сурово кърваво месо върху мраморния под. Вортигерн и другарят му стояха на ниска тераса над тях и се смееха.
— Ето го обяда ти, хуне — извика подигравателно Вортигерн. — Дано се чувстваш като у дома си.
Атила вдигна гневен поглед към двамата келти, които избягаха със смях, и в лицето му нахлу кръв. Останалите момчета стояха безмълвни и местеха очи ту към месото, ту към изражението на Атила, до момента, в който Теодорих не се сдържа и прекрати тишината, като отприщи сдържания си смях. Това се оказа достатъчно за останалите, за да избухнат и те във всеобщ кикот. Разярен, Атила отиде с широки крачки до младия вестгот и силно го блъсна. Стъписано, момчето залитна назад, но веднага се съвзе, нахвърли се върху Атила, удари го с глава в гърдите и го блъсна в стената на прохода. Атила яростно го отблъсна.
— Тебе ти е смешно? — изкрещя той на недодялан войнишки латински. — Тебе ти е смешно? Ще ти покажа кое е смешно, малка бяла маймуно…
И Атила се спусна върху настървения Теодорих, който, макар и дребен, бе готов да се отбранява. Атаката на хуна обаче бе задушена още в зародиш, защото между двамата застана Флавий. Теодорих заля и двете по-големи момчета с най-груби ругатни, но Флавий не го и слушаше, защото се опитваше да укроти и него, и Атила.
— Вортигерн хвърли месото, хуне. Тео няма нищо общо с това. Бий се с някого, който ти подхожда по…
Преди да успее да довърши, Флавий се строполи на земята като чувал зърно от светкавичния удар, който Атила стовари в лицето му. Смаян, римлянинът вдигна очи, едното от които започна да се подува, а Атила се надвеси над него с кръвожаден поглед.
— Който ми подхожда по ръст ли? — подхвърли подигравателно той. — Някой като тебе?
Флавий скочи на крака и се нахвърли върху своя нападател, но макар да беше силен и пъргав, като най-добър борец в контуберниума хунът лесно избягна нападението му. Флавий бързо се окопити, но тъй като бе свикнал с отмерения ритъм на борбата на манежа, не беше подготвен за скоростта и яростта на нападението, което се стовари върху него. Атила беше като вихрушка — ту отскачаше, ту се нахвърляше, ту скачаше напред и го риташе с обутите си в ботуши крака, замахваше яростно с юмруци, а после се вкопчи в колената на римлянина и така го спъна, че той се просна на земята с празни ръце и замаяна глава.
Флавий остана стъписан. Техниките от свободната борба, които беше научил от гръцките си инструктори, можеха да се използват само при борба лице в лице — той можеше да счупи пръстите на противника си на един дъх, да го накара да се превива от удар с коляно в слабините, да го удуши бързо или бавно, според случая. Но какво можеше да стори, щом едва можеше да види противника сред цялото това подскачане и въртене, а какво остава да го хване и да го души? Атила се равняваше на цял легион, връхлиташе върху противника си от всички страни, бъхтеше го и го насиняваше с бързите си ритници в ребрата и с кокалчетата на юмруците, забити в устата. Но макар главата да го цепеше и образите да почваха да се размиват пред очите му заради ударите, които се сипеха върху него, Флавий упорито продължаваше да се бори. Момчетата ги наобиколиха и закрещяха, за да ги настървят.
— Хайде, Флавий, можеш и по-добре!
— Повали го с юмрук, Флавий, можеш да го стигнеш!
— Дръж го здраво, Флавий! По-силен си от тоя хун!
Накрая Флавий непохватно се завъртя, за да нанесе удар толкова отдалече, че и най-неопитният борец би го забелязал навреме, и тогава Атила го оттласна с всичка сила, което извади римлянина от равновесие. После се шмугна зад него, скочи на гърба му и в здрава хватка приклещи гърлото му с ръката си.
— Предай се, римлянино! — извика Атила.
Със зейнала уста Флавий се блъсна с гръб в каменната стена, за да се отърси от нападателя.
— Няма… да… стане!
Атила изрева от болка от удара в стената, но притисна още по-здраво гърлото на Флавий.
— Казах… предай се!
Ала Теодорих повече не можеше да гледа как хунът надделява над по-едрия си противник и щом разбра, че Флавий е в беда, младият вестгот отново се впусна в борбата, като на свой ред скочи върху гърба на Атила и го приклещи в същата хватка, в която самият той държеше римлянина. Така тримата, един върху друг, се залюшкаха из коридора, а лицата им вяха червени като лицата на гали под африканското слънце.