Младият вестгот бързо си запроправя път по cado maximus — главната артерия в центъра на Равена, която се простираше в права линия от север към юг.
— Това са занаятчийските сгради — съобщи Теодорих на Атила, като сочеше към една странична улица отляво. — А надолу има още пазари.
Тези обяснения не бяха необходими, защото носът на Атила веднага му подсказа кое какво е. Във всички големи градове разходката, направлявана от обонянието, обикновено е най-живописна и може би най-удовлетворяваща, защото по мириса човек разгадава какъв е характерът на всяка уличка, в която се разклонява главната артерия. По една се носеше смрад на гнили плодове и зеленчуци, над друга тегнеше киселата миризма на кожи, които занаятчиите щавеха в момента. Някои улички притъпяваха сетивата с въглищния дим от огнищата на ковачите, а други задавяха минувачите с миризмата на живи сърни, съсели, птици и костенурки, затворени в малките си дъсчени клетки в очакване да ги продадат като храна или като домашни любимци.
Теодорих ускори крачка и двете по-големи момчета се затичаха да го догонят. Въпреки набитата си мускулеста фигура Атила беше бърз и подвижен и се провираше като скоклив заек из задръстените от хора улици, под магарешки каруци със зеленчуци, покрай отегчени преторианци, които обхождаха търговските улици на гърбовете на конете си. Хищните черти на лицето му и дългите му буйни коси стъписваха минувачите, а децата спираха и сочеха трите тичащи момчета. Когато излязоха от форума и се озоваха в жилищните квартали, Теодорих хукна още по-Бързо, като прекосяваше като вихър дворовете и се катереше като маймуна по градинските стени, Флавий и Атила упорито се стремяха да не изостават, но сред множеството скоро изгубиха следите на младия вестгот, а и един на друг. Изведнъж Флавий се спря в навалицата на една уличка, объркан се надигна на пръсти и се опита да види какво става напред над сергиите и навесите, които като гирлянди обточваха няколко улички пред него.
— Атила? — извика той.
После погледна в една странична уличка и промърмори:
— Къде се дяна?
— И аз не го виждам! — възкликна Теодорих, докато се промушваше през тълпа млади мъже, които крещяха и залагаха на зарове в един ъгъл, встрани от зоркия поглед на преторианците.
— Изгубих го в онази улица.
Флавий се оглеждаше тревожен.
— Баща ми ще ме убие, ако се върнем без него. Специално ми заръча да го пазя. Досега не бил стъпвал в римски град…
В този момент нещо го перна по темето, Флавий залитна напред, вдигна ръка към главата си и очите му се разшириха от учудване, когато напипа остатъка от изгнила круша, която беше оставила размекнатата си каша по косата му. Извърна се като светкавица назад и видя ухиления Атила, който стоеше само на три крачки от него там, където най-малко го очакваше, и невъзмутимо ръфаше друга, по-свежа круша.
— Гледай на изток! — ухили се той. — Римските ви плодове хич не ги бива.
Намръщен, римлянинът клекна и започна да бърше главата си в края на туниката на Теодорих. Момчето запротестира на висок глас и се опита да се отскубне от него, но Флавий улови ръката му, притисна я зад гърба му и я задържа така, докато свърши.
— „Гледай на изток“? — промърмори заплашително той. — Това пък какво значи?
Атила се усмихна.
— Стара хунска поговорка…
Изведнъж Флавий пусна Теодорих и се спусна към Атила, но тъй като беше по-бърз, хунът предусети намерението му и пъргаво отскочи настрана. Засмени, тримата отново се втурнаха напред, прескачайки и избягвайки всички пречки по пътя си, докато Теодорих ги заведе до една неукрасена порта, издълбана в солидната южна стена на града. Тук те спряха за миг, за да се огледат, и се гмурнаха в тълпите, които се стичаха в посока, противоположна на тяхната — от обработваемите земи към града. Започнаха да си проправят път напред, избягвайки множеството двуколки и ръчни колички, които трополяха към пазара. Като преминаха през подобната на фуния порта покрай разсеяните стражи, те най-после се озоваха навън, отвъд стените, Флавий се надяваше тук да поспрат и да се порадват на топлото утринно слънце и свежия въздух, освободен от смрадта на останалия зад тях град, но вместо това спряха внезапно — Теодорих със странно тържествуващо изражение, а Атила — с рязко поемане на дъх. Флавий погледна право пред себе си удивен.
От двете страни на прашния път, който водеше до портата, една зад друга висяха редици от тела на десетки обесени, всяко на няколко крачки от останалите, и бавно се полюшваха на вятъра на скърцащите конопени въжета. Съсухрените им лица бяха застинали в разкривени гримаси, безмълвни крясъци, дори насмешливи усмивки — изопачение на израженията, които са имали приживе. Бяха срещнали смъртта си доста отдавна и пътниците и търговците, много от които се движеха по този път всеки ден, не обръщаха почти никакво внимание на тази страховита гледка, макар да минаваха толкова близо, че ако протегнеха ръка, можеха почти да пипнат ходилата на мъртъвците. Живите така бяха свикнали със зловещото присъствие на мъртвите, че обръщаха на бесилката не повече внимание, отколкото биха обърнали на плет от изсъхнала хвойна. Атила гледаше втрещен.