Водачът на обоза — един едър центурион — вървеше отстрани на пътя с широки крачки и безразборно шибаше мулетата, момчетата, които ги караха, и войниците, като се опитваше да проправи път на колоната. Изнурените войници, които едва преди няколко часа се бяха изправили срещу най-свирепите врагове, които бе срещала Римската империя, сега се свиваха в мрака, за да избегнат ударите на камшика, размахван от един от техните хора. Всеки си има задължения, а войниците бяха изпълнили своето. Работата на този центурион беше да преведе колоната, затова и офицери, и войници отстъпваха пред него и пред плющящия му камшик.
Докато колоната вървеше напред, центурионът обхождаше върволицата трополещи коли и крещеше напътствия със своя отсечен, монотонен войнишки глас:
— Примирието ще трае до изгрев-слънце. Не закачайте хуните по полето — те търсят своите ранени. И не забравяйте предупреждението на генерала: никакви грабежи! Когото хвана да претърсва умрелите, дори и хуни да са, ще го набия с камшик.
Колоната се нижеше мъчително бавно нагоре по ниския хълм, изправил се пред тях в тъмнината. Морето от легионери се разделяше и отново се събираше зад гърба им в строен римски ред. Единственият звук в мрака бяха приглушените проклятия на изтощените ветерани, когато дойдеше техният ред да спрат болезнения си ход, да застанат в канавката и да слушат монотонните подвиквания на центуриона.
— Само този хълм остана. Примирието е до изгрев-слънце. Имаме осем часа да приберем ранените. Закарайте мулетата до хребета. Почти стигнахме… Боже милостиви!
Щом стигна върха на възвишението, центурионът спря и погледна бойното поле. Без да съзнава какво върши, той вдигна ръка към челото си и пръстите му направиха кръстния знак, а върволицата коли зад него постепенно спря.
Пред римския воин се разкриваше страшната гледка на невъобразима касапница. В гаснещата светлина на кипящите локви, оставени от метателните запалителни топки, широкото поле бе застлано с черни, потръпващи сенки — всъщност не сенки, а човешки тела. Не бяха хиляди или десетки хиляди, а стотици хиляди мъже и коне, наполовина потънали в кипналата кал, а дъждът биеше по проснатите им тела и разбъркваше калта, телата и мрака на нощта в гъста каша, в която земята се сливаше с телата, а телата — с мрака.
След един дълъг миг, в който можеше само безмълвно да се взира в страховитата картина под краката си, центурионът започна да различава отделните подробности. Полето се движеше като огромно клокочещо блато, което бавно се извиваше и бълбукаше като повърхността на тресавищата в Саксония. Някои от сенките се влачеха, други пълзяха с мъка; трети немощно протягаха ръка, като че се зовяха едни други; повечето не помръдваха. Сред телата плахо сновяха диви кучета и свине. Центурионът видя, че неговата част не е единствената пристигнала на мястото: други групички каруци и носачи вече усилено работеха, пренасяха ранените на носилки и трупаха мъртвите на купчини.
В безмълвен ужас, младите войници от кервана се скупчиха зад центуриона и занадничаха иззад гърба му. Гледката бе ужасна и кръвта на младежите се смрази. Центурионът обаче бе решителен мъж, който не си губеше времето в излишни съзерцания и размишления.
— Хайде на работа! Призори примирието свършва. Искам да сте прибрали всички ранени дотогава. До един! Мъртвите ще изгорим после.
С изплющяването на камшика и подновените проклятия на легионерите, изтикани в канавката, върволицата каруци се заклати по пътя нагоре към хребета и започна бавно и предпазливо да се спуска към подножието на разкаляния хълм, където талигите се пръснаха, устремени към най-големите купове от тъмни сенки, осеяли бойното поле.
Двама млади гали, зачислени в санитарното поделение на римската армия едва преди три седмици, бавно си проправяха път през калта, заслушани в стенанията на ранените.
— Не се записах в легионите, за да измъквам римляни от калта — каза единият.