— Глупак! Защо го пусна?
— Виж го! Хун е!
Двамата внимателно се вгледаха в него на слабата светлина. Раненият носеше римски боен шлем, но не и броня, а вълнена туника и ботуши на конник.
— Вярно — дърт хун, пък и грозен. Задигнал е римския шлем отнякъде. Да го махаме от носилката.
— Чакай. Извика ни на латински.
Силната кашлица на ранения прекъсна препирнята, която се вихреше над него. Той с мъка се опита да се приповдигне между двата пръта на носилката, на която лежеше.
— Римляни, моля ви… почакайте! — задъхваше се той на онзи недодялан латински, на който говореха войниците. — Трябва да ви кажа нещо…
Галите клекнаха пред него.
— Вести ли? Вместо тебе на тази носилка трябва да сложим някой римски войник. Казвай, старче, и да свършваме.
— Ще ги съобщя само на генерала ви.
Галите го гледаха невярващо.
— Искаш да те отнесем при генерал Флавий Еций? Просто така? Всеки хун би поискал същото.
— Ха! По-добре така, отколкото собствените ти хора да ти прережат гърлото, нали?
Галите се изсмяха, но раненият хун пак се закашля и здраво се хвана за прътовете на носилката, за да не го изхвърлят.
— Моля ви… вземете кесията ми. Виси на връв от пояса ми…
Единият от галите внимателно се огледа, да не би някой да ги наблюдава, после се наведе, опипа тънкия кръст на хуна и откъсна кожената кесия. Изправи се и скришом погледна в нея.
— Центурионът забрани грабежите.
— Но старецът има пари — златни монети.
— Сигурно ги е задигнал заедно с шлема, преди самия него да го наръгат в корема.
Хунът пак проговори.
— Моля ви… няма много време.
Войниците се спогледаха и кимнаха в съгласие. После се наведоха над носилката, заклатушкаха се обратно към каруцата и грубо изтърсиха хуна вътре. След като поразбутаха ранените, стоварени на дъното, те отстъпиха крачка назад, за да оценят свършената работа.
— Какво ще кажеш? Има ли място за още един?
— Да, хайде.
Галите бавно се отдалечиха, за да потърсят още някой ранен римски войник, но след няколко крачки застинаха на място, чули нещо.
Тропот на копита и виещи кучета: към тях бързо се приближаваха конници. В тъмнината, под дъжда, човек губи всякаква ориентация — врявата може да идва от всяка посока. Смутени, те се обърнаха на място. Не за пръв път чуваха тропота на копита, но воят не беше на обикновени хрътки, а по-плътен и гърлен, смесен с яростно ръмжене. Двамата войници застанаха нащрек и отново почнаха тревожно да опипват коланите си. Изведнъж три огромни северни вълка с дълга козина, която се вееше като грива, се стрелнаха покрай един огън наблизо, дърпайки въжетата, с които хуните ги държаха. Галите наблюдаваха изумени.
— Видя ли? Не са ли това…?
— Чувал съм, че хуните отглеждат вълци, също като генерал Еций, но не вярвах на приказките…
Грамадните зверове прескочиха няколко тела, после с ръмжене се спряха при камарата трупове, от която преди малко галите бяха измъкнали стария хун. Зверовете останаха там, като пръхтяха, душеха и ядосано обикаляха купчината. Изглеждаха объркани.
От небето отново се изсипа порой дъжд и точно когато галите наведоха глави, за да прикрият лицата си, от тъмнината като гръм изскочиха десетина хунски конници, които крещяха на грубия си език. След миг запъхтените им коне, които риеха земята с копита, вече бяха заобиколили галите. Властната фигура на командира им се извиси над ужасените момчета. Мъжът не носеше броня, а същата мръсна ризница от изхабена кожа като останалите хунски бойци. Единствено сплъстената козина по края на яката и ръкавите на ризата му свидетелстваше за високия му чин. Беше широкоплещест и мускулест. От цялата му външност се излъчваше овладяна физическа сила, която не подхождаше на яростта, изписана на лицето му. Той погледна към снишилите се гали. Очите му горяха на светлината на факлите като очите на лъв, който се взира хищно в жертвата си от някой нисък клон.
Предводителят кимна на един от конниците и двамата подкараха животните си покрай галите, спряха зад гърба им и притиснаха дългите си кинжали до гърлата им. Младите наборници се вцепениха от ужас — само конете да шавнеха, и те и двамата щяха да се окажат с прерязани гърла. Гледаха нагоре, без да смеят да мръднат, и дъждът биеше право в лицата им. Командирът се подсмихна зловещо, хвана главата на по-младия гал, вдигна я грубо нагоре и размаха оръжието пред ужасения му поглед — стоманено острие, с майсторски изкован назъбен ръб, каквото галът никога преди не беше виждал. Потрепери от ужас, защото този ръб му заприлича на зъбите на хищен звяр.