— Говорете, римски псета! — изръмжа водачът на отличен латински. — Да сте виждали оттук да минава един стар хун?
Галите едва се държаха на крака от страх. По-младият понечи да продума. Остави плячката! Спасявай си кожата! — крещеше вътрешният му глас. Но преди да е успял да гъкне, водачът го пресече:
— Ако разбера, че римляните са помогнали на този човек по какъвто и да било начин, прекратявам примирието. Главите ви ще украсят прътите на шатрата ми. Претърсете каруцата им.
Когато хуните ги пуснаха, галите се свлякоха на земята, прималели от ужас. Двама конници скочиха от конете и тръгнаха към каруцата с горяща факла. Но точно когато я приближиха, един задъхан остготски войник долетя в галоп от тъмнината.
— Кралю! — викна той задъхан — Вълците вият след прясна следа! Ако побързаме, може да намерим стареца жив!
Двамата гали се спогледаха изумени. По-големият прошепна скришом на брат си:
— „Кралю“? Това е самият Атила!
Хунският предводител обърна коня си и изкрещя някаква заповед на странния си език. Ездачите се оттеглиха в галоп, а двамата хуни, които бяха тръгнали да претърсят каруцата, бързо се метнаха на конете си и последваха останалите. Водачът задържа свирепия си поглед още миг върху братята и прокара пръсти по назъбеното острие, като че мислеше за нещо. После яростно зашиба коня и последва хората си в галоп.
Слисани, галите закрачиха обратно към каруцата. Вторачиха се в ранения възрастен хун, а той ги гледаше с премрежен поглед, като губеше съзнание и после пак се свестяваше. Струйката кръв, която изтичаше от крайчеца на устата му, блестеше на бледата светлина. Войниците се поизпъчиха, опитвайки се да си възвърнат предишната важност. По-големият перна стареца по крака.
— При все че ни довлече всички тия бели, ще трябва да те откараме в лагера. Дано си струва.
Така, с едно тяло по-малко в колата, те обърнаха мулетата и се отправиха обратно по дългия път, по който бяха дошли.
От двете страни на тясната пътека, превърнала се в дълбоко набраздено кално корито, бяха опънати стройни редици палатки и пред всяка от тях тлееше огън, на който десетимата войници, които спяха вътре, приготвяха храната си. Пушекът се стелеше ниско над земята, сякаш дъждът го притискаше, а светлината на огньовете и факлите пробягваше по изтощените лица на уморените легионери, които влизаха в лагера и се пръсваха по своите части. Пред една голяма палатка — полевата болница на лагера — бе строена дълга редица каруци, а около кротките мулета забързано сновяха мъже, които крещяха заповеди и тичешком пренасяха билки и инструменти за лечение от едно място на друго. Усърдно разтоварваха каруците от зловещия им товар, а пространството пред палатката се запълваше с все повече стенещи войници. Полагаха ги по гръб толкова близо един до друг, че санитарите трябваше да ги обръщат настрани, без значение къде са раните им, за да освободят място за неизброимите ранени, които не спираха да пристигат. За тези страдащи мъже нямаше дори подслон от дъжда. Много бяха в безсъзнание, а будните стенеха немощно, молеха за одеяла, за храна, зовяха жените и майките си.
Двамата гали бяха застанали при пункта за разтоварване и спореха с командира си. Едрият центурион изглеждаше обезумял от ярост.
— Да ви поразят всички проклети богове на Галия, тъпаци такива! Днес генерал Еций загуби повече от сто хиляди души. Сто хиляди, по дяволите! А вие искате да му замъкна някакъв полужив дърт хун, защото поназнайвал латински? Конярят ми говори по-добър латински от това дърто псе, но не го представям на Еций!
Двамата се свиха, но по-големият заговори смирено:
— Кълна се, господарю, самият Атила го търсеше. Сигурно знае нещо…
Разгневен, центурионът кълнеше слабоумието на галите, леденостудения дъжд, който обливаше гърба му, смазващата умора, която го бе обзела след цял ден непрекъснато сражение, а сега — задълженията си покрай талигите с мъртъвците, които не му бяха дали възможност да си почине дори през нощта.
— Атила! Не на мене тия. Пак си сръбнал гроздов сок, малкият. Размърдайте си проклетите задници и се хващайте на работа. Остава ни половината нощ. С хуна ще се заема веднага, а после — и с вас двамата.
Войниците наведоха глави, плеснаха мулетата и поеха по дългия път обратно към полето, за да напълнят празната каруца с още ранени. Докато се отдалечаваха, газейки в калта, центурионът ги гледаше с отвращение, а после със същата неприязън погледна и хуна, който беше в несвяст.