— А тебе какво да те правя, по дяволите?
Наведе се и се опита да го свести, като го пляскаше по бузите.
— Говори, хуне. Не те чувам. По дяволите!
Центурионът вдигна стареца, като че беше чувал с пшеница, метна го на рамо и тръгна.
Палатката беше голяма, проветрива и добре осветена. Ако се преценяваше по условията на военния лагер, бе просторна и удобна, но по всякакви други стандарти биха я сметнали за мръсна, разхвърляна и тясна. По масата и по грубите дъски на пода бяха разпръснати карти и документи, а адютантите, които непрестанно влизаха и излизаха, изтръскваха водата от себе си и не гледаха къде остъргват калните си ботуши. Дъждът удряше по прогизналото платнище, а вятърът го люлееше така силно, че то вибрираше като кожата на барабан и принуждаваше всички вътре да викат, за да се чуват един друг. Мебелировката и книжата, припряно нахвърляни на купчини, бяха сложени настрана от шевовете на палатката, защото под тях дупките от иглата, които, макар и обилно намазани със свинска мас и восък, пак пропускаха пороя и там, където се съединяваха отделните парчета на платнището, се образуваха дълги ивици дъждовни капки. При всеки пристъп на вятъра, издул палатката, и при всеки случаен допир до стените й, по главите на хората вътре се изсипваше студен порой от капки, а плющенето на дъжда навън от време на време се смесваше с гневните ругатни вътре.
На една маса в средата на палатката генерал Флавий Еций разговаряше с шест-седем от своите офицери. Всички бяха прогизнали и мръсни. От шестнайсет часа не бяха сваляли броните си и нито се бяха къпали, нито бяха яли нещо след завръщането си преди малко от бойното поле.
Мрачни и изтощени бяха лицата им, но Еций оставаше спокоен и непоколебим. Беше висок, строен, с благородна осанка и обноски на патриций, но без празния поглед и театралниченето на човек, който незаслужено се е добрал до поста си. Излъчваше сдържана увереност и компетентност и от застаналите пред него офицери струеше напрежение, докато ги разпитваше какво е положението.
— Колко са жертвите?
Трибунът Пелий, ветеран от Дакия, присвиваше очи над скъсаното парче пергамент, което държеше в ръка, като се опитваше да разбере какво означават цифрите, които преди малко беше надраскал набързо в съответствие с рапортите, получени от центурионите му.
— Генерал Еций, предварителното преброяване, което направихме, преди да се стъмни, сочеше триста хиляди жертви на бойното поле. Не знаем колко са нашите и колко — хуните…
Всички присъстващи си поеха дълбоко въздух. Макар всеки от тях да беше закоравял ветеран, привикнал към сблъсъка със смъртта и към необходимостта да праща войските си в неутолимата, раззината паст на сражението, тази цифра беше нечувана. Триста хиляди? В цялата история не бе имало битка, която да погуби за един-единствен ден толкова много хора.
Друг трибун, Антонин, се покашля и продължи доклада.
— Господарю, санитарните отряди вече прибират оцелелите от полето. Когато се върнат, ще имаме по-точна информация.
Пелий продължи рапорта си оттам, откъдето бе прекъснат.
— Най-лошото, господарю, е, че според докладите крал Теодорих е бил открит под купчина мъртви хуни.
Щом чу новината, Еций ги погледна ужасен.
— Теодорих? В какво състояние е бил, трибуне?
— Мъртъв — отвърна Пелий. — Видели го как пада от коня си, поразен от копието на един остгот. Изправил се и продължил да се бие, но накрая го сломили. Имал тежки рани навсякъде. Загинал смело, бил се като primus pilus2.
Еций смаяно клатеше глава.
— Безумец! Имам достатъчно мъже, които да се бият като центуриони. Имах нужда от Теодорих, за да предвожда войската като крал.
Замълча за миг, преценявайки този нов обрат.
— Вестготите са най-многобройният ни съюзник, а сега остават без предводител.
Антоний се наведе и каза с приглушен глас:
— Така е, господарю — всичките двеста хиляди. Из лагера вече се говори за това. Вестготите са смутени, останали са без водач. Някои се заричат пред най-големия му син, Торисмунд, че ще отмъстят, а други казват, че ще се върнат в Толоса3, за да подготвят погребението му.
Еций остана все така спокоен. Не каза нищо. Мислеше. По лицата на останалите се бе изписал потресът на хора, загубили всичко. Най-сетне Пелий се покашля: