— Мелвин, ако пуснеш човека, ще те изслушат.
Отново очакване и тишина. После на входа изведнъж настана смут. Отвътре със залитане излезе пълен мъж с костюм, момчето не го познаваше. Той се огледа объркано, после се затича към барикадите. Дебелите му крака се тресяха. Четирима полицаи с каски се втурнаха напред с извадени оръжия, двама го хванаха под мишниците и всички заедно го отведоха зад един от вановете.
Гедеон се мушна под барикадата и се запромъква между полицаите, мъжете с радиостанции и униформените. Никой не го забелязваше, никой не се интересуваше от него: всички погледи бяха отправени към входа на сградата.
После отвътре се разнесе слаб глас.
— Трябва да има разследване!
Викаше баща му. Гедеон се закова на място. Сърцето му се беше качило в гърлото.
— Настоявам за разследване! Двайсет и шестима души са мъртви!
Приглушен шум от движение по мегафона, после по аудиосистемата изкънтя мъжки глас:
— Ще ви изслушат, доктор Крю. Но сега трябва да излезете с вдигнати ръце. Разбирате ли? Трябва да се предадете.
— Вие не ме слушате — треперливо отговори баща му. И уплашено, някак като дете. — Загинаха хора и не беше направено нищо! Искам гаранции.
— Давам ви гаранции.
Гедеон стигна до последната барикада. Около сградата все още не се движеше нищо, но той вече беше достатъчно близо, за да види, че вратата е открехната. Чувстваше се като насън, всеки момент щеше да се събуди. Виеше му се свят от жегата, в устата му киселееше. Сънуваше кошмар — и все пак се случваше наистина.
И тогава видя, че вратата се отваря навътре, и в черния правоъгълник на входа се появи баща му. Изглеждаше ужасно малък на фона на изящната фасада. Направи една крачка, вдигнал ръце с дланите напред. Правата му коса се спускаше над челото му, вратовръзката му висеше накриво, синият му костюм беше измачкан.
— Стига — нареди гласът. — Спрете.
Мелвин Крю спря, премигваше на ярката светлина.
Изстрелите отекнаха толкова едновременно, че прозвучаха като фойерверки, куршумите отхвърлиха баща му назад в чернотата на входа.
— Тате! — изкрещя Гедеон, прескочи бариерата и се затича по горещия асфалт на паркинга. — Тате!
Зад него изригнаха викове: „Кое е това дете?“ и „Не стреляйте!“
Той пресече моравата към входа, към него затичаха някакви хора, за да му пресекат пътя.
— Боже Господи, спрете го!
Гедеон се подхлъзна на тревата, падна на четири крака, изправи се. Виждаше само двата крака на баща си — стърчаха на светло от тъмния вход. Върховете на обувките му сочеха към небето и изтърканите му подметки, едната пробита, бяха пред погледите на всички. Това беше сън, сън — и последното, което зърна, преди да го приковат към земята, бяха подритващите крака, които се разтърсиха два пъти.
— Тате! — извика той с уста в тревата, мъчеше се да се изправи, докато целият свят натискаше раменете му, ала беше видял помръдващите крака. Значи баща му бе жив.
Щеше да се събуди и всичко щеше да е наред.
2.
Гедеон Крю хвана нощния полет от международното летище на Лос Анджелис. Самолетът чака на пистата цели два часа, преди най-после да излети за „Дълес“. Той взе автобус до града, после метро и накрая такси — в момента финансите му най-малко имаха нужда от непредвидената цена на самолетния билет. Харчеше с тревожна скорост, без изобщо да разчита бюджета си, а последният му удар се оказа по-сериозен от обикновено и имаше проблем с пласирането на стоката.
Когато му позвъниха, отначало се надяваше, че е поредната фалшива тревога, нов истеричен пристъп или пиянска молба за внимание. Но когато пристигна в болницата, лекарят му съобщи с хладна прямота:
— Черният й дроб не функционира и тя не подлежи на трансплантация заради миналото й. Това може би е последното ви идване тук.
Майка му лежеше в интензивното. Изрусените й кичури бяха пръснати върху възглавницата, с два и половина сантиметрови черни корени и изцапана с боя кожа. Беше направила жалък нескопосан опит да си сложи сенки, все едно да боядисаш кепенците на изоставена къща. Чуваше дрезгавото й дишане през назалната канюла. В стаята цареше сумрачна тишина, нарушавана единствено от бдителното присъствие на дискретно пиукащата електроника. Изведнъж го обзеха угризения и съжаление. Беше погълнат от собствения си живот, вместо да се грижи за нея. Но след всеки негов опит в миналото тя се връщаше към бутилката и всичко приключваше със скандали. Не беше честно животът й да свърши така. Просто не беше честно.
Той хвана ръката й и неуспешно се опита да измисли какво да каже. Накрая успя неубедително да произнесе: „Как си, мамо?“, мразейки се заради нелепия въпрос още преди да го е задал.