— А вие сте?…
— Близък приятел. Гедеон Крю.
— Благодаря, господин Крю. Самият вие добре ли сте? Имате ли травми, тече ли ви кръв?
— Не, не, нищо ми няма — някак разсеяно произнесе мъжът. — Тази кръв… тази кръв не е моя.
— Разбирам. Един момент. — Тя си сложи очилата, взе списъка на новоприетите пациенти и го прегледа. — Господин У е приет преди петнайсет минути. В момента му оказват помощ. Бихте ли седнали ей там? — И посочи просторната оскъдно мебелирана чакалня. Някои от посетителите тихо плачеха, други се взираха в празното пространство. В единия ъгъл се беше скупчило голямо семейство и утешаваше ридаеща сто и четирийсет килограмова жена.
— Моля ви, кажете ми как е той — рече Гедеон.
— Нямам право да давам такава информация, господин Крю.
— Трябва да го видя. Просто трябва!
— В момента това не е възможно — малко по-твърдо отговори Ивлин. — Повярвайте ми, лекарите правят всичко по силите си. — Замълча за миг и прибави нещо, което винаги успокояваше хората: — „Маунт Сайнай“ е една от най-добрите болници на света.
— Кажете ми поне как е!
— Съжалявам, господине, но правилникът не ми позволява да давам медицинска информация на никого, освен на най-близките.
Мъжът се вторачи в нея.
— Но… Какво означава „най-близките“?
— Роднини или съпрузи.
— Да, но… разбирате ли, ние с Марк… ние сме… партньори. В живота. — Дори под кръвта и мръсотията по лицето му Хенриет Ивлин видя, че се изчервява от тази интимна подробност.
Въздъхна, остави списъка и каза:
— Разбирам. Но мога да дам информация само на роднина или законен съпруг.
— „Законен“ ли? За бога, та вие отлично знаете, че в Ню Йорк не е разрешен брак между лица с еднакъв пол!
— Много съжалявам, господине. Правилникът си е правилник.
— Мъртъв ли е? — Гласът му изведнъж стана висок, много висок.
Тя го погледна вече малко разтревожено.
— Моля, успокойте се, господине.
— Затова ли не искате да ми кажете? О, Господи, мъртъв ли е?! — Гедеон вече истеризираше.
— Трябва ми някакъв документ, някакво доказателство за вашата връзка… — Ивлин млъкна многозначително. Беше се случвало няколко пъти: конфликти заради правото на посещения на хомосексуални партньори. Проблемът се проучваше безкрайно от ръководството и хора като нея трябваше да поемат критиките на обществеността. Не беше честно.
— Ама какви официални документи?! — извика мъжът. — Ние току-що пристигаме от Китай! — Отметна перчема от лицето си. Очите му бяха пълни със сълзи, устните му трепереха.
— Виждам, че сте разстроен, господине, но без съответното доказателство не мога да дам медицинска информация на някой, който твърди, че е партньор на пациент.
— Доказателство ли? — Гедеон протегна окървавените си длани и думите му прозвучаха пронизително като писък. — Ето ви го доказателството! Кръвта му по моите ръце! Аз го измъкнах от колата!
Ивлин не знаеше какво да отговори. Всички в чакалнята ги слушаха. Дори сто и четирийсет килограмовата жена беше престанала да плаче.
— Трябва да знам! — И след този последен стон коленете му се подгънаха и той се свлече на пода.
Ивлин натисна бутона на интеркома и повика главната сестра. Хората зяпаха младия мъж на земята, но припадъкът му беше по-скоро емоционален, отколкото медицински, и тя видя, че вече се свестява. Задъхан, той се надигна на колене и няколко души се втурнаха да му помогнат да се изправи.
— Сложете го да седне — каза Ивлин. — Сестрата ще дойде ей сега. — Отзоваха се още неколцина от чакащите и го настаниха на един стол до стената. Той тежко се отпусна на седалката, скри лице в шепи и се разрида.
— Хайде бе, госпожо — рече една жена. — Какво толкова ще ви стане, ако му кажете как е приятелят му?
Тълпата замърмори в знак на съгласие. Гедеон Крю се олюляваше на стола, все още скрил лицето си с длани.
— Мъртъв е — изхлипа високо. — Знам, че е мъртъв.
Ивлин не обърна внимание на хората и отново насочи вниманието си към клипборда. Чувстваше се ужасно, че правилникът я принуждава да се държи така. Ала нямаше намерение да прояви нерешителност или слабост.
— Защо просто не му кажете как е приятелят му? — настояваше жената.
— Не аз съм написала правилника, госпожо — отсече Ивлин. — Медицинската информация е поверителна.
В този момент забързано се появи сестрата.
— Къде е пациентът?
— Човекът е разстроен и колабира. — Ивлин го посочи.
Сестрата отиде при него и каза с изненадваща любезност:
— Здравейте, аз съм Роуз. Какъв е проблемът?
Мъжът мъчително преглътна.