Представи си очилатия мъж, който се спускаше с ескалатора и уплашено се озърташе: дребен, сериозен — и смел. За пръв път се замисли за поетия от китаеца риск. Защо го беше направил? Щеше да е цяло чудо, ако някога отново се изправеше на крака. Ако изобщо останеше жив. У бе в кома — наложи се да му направят трепанация, за да облекчат напрежението. Гедеон си напомни, че катастрофата не беше случайна злополука. Беше си чист опит за убийство. Не, след гибелта на невинния таксиметров шофьор и половин дузина минувачи си беше истинско убийство — при това масово.
Отърси се от тези мисли, прибра снимките в папката и отиде до прозореца. Беше късен следобед — работеше цял ден. Слънцето вече залязваше и по Петдесет и първа улица се разливаше жълта светлина. Пешеходците хвърляха дълги тесни сенки.
Беше в задънена улица — или поне така му се струваше. Ами сега?
Куркащият му стомах му напомни, че е крайно време да прибави още нещо към кафето. Нещо вкусно. Вдигна слушалката, набра румсървиса и си поръча две дузини сурови стриди, отворени.
19.
Полицейският гараж се намираше на брега на река Харлем в Южен Бронкс, под сянката на Уилис Авеню Бридж. Гедеон слезе от таксито и се озова в мрачен район със складове и промишлени зони, задръстени от стари железопътни вагони, бракувани училищни автобуси и ръждиви контейнери. От реката се носеше смрад на мръсотия и разлагащи се миди, шумът от Мейджър Дигън Експресуей във вечерния час пик звучеше като жужене на пчелен кошер. Навремето беше живял в квартал, не много по-различен от този — последната от все по-мизерните квартири, в която се бяха нанесли с майка му. Дори миризмата му се струваше позната. Тази мисъл го потисна.
Участъкът беше ограден с телена мрежа, увенчана със спирали бодлива тел. До плъзгащия се портал на колела имаше будка за охраната. Зад оградата се виждаше почти празен паркинг, заобиколен от суха смрадлика, зад който се намираше складът, ниска продълговата сграда. По-нататък вдясно имаше открит участък, пълен с наблъскани една до друга камари сплескани коли.
В будката на охраната седеше мургаво ченге и четеше книга. Щом Гедеон се приближи, ченгето отвори прозорчето с месестата си, покрита с горилска козина ръка.
— Да? Какво има? — Не вдигаше поглед от книгата си. Гедеон наклони глава, за да погледне корицата, и с изненада установи, че е „За Божия град“ на Августин Блажени.
— Хмм, много се извинявам, че ви безпокоя — с възможно най-милия си и дори раболепен глас каза Гедеон.
— Не ме безпокоите. — Ченгето най-после отпусна книгата.
Гедеон с облекчение видя, че въпреки надвисналите неандерталски вежди и вече наболата след сутрешното бръснене брада човекът има добродушно, открито лице.
— Зет ми, казва се Тони Мартинели, е таксиметровият шофьор, който снощи загина в оная катастрофа — започна Гедеон. — Дето го блъснаха на Сто и шестнайсета улица, четохте ли за злополуката?
Сега вече ченгето се заинтригува.
— Разбира се. Най-тежката катастрофа от години — даваха я по всички новини. Значи е бил зет ви… Много съжалявам.
— Сестра ми е направо съсипана. Ужасно е — имат две дечица, на една и три годинки, нямат пари и изплащат огромна ипотека.
— Много е тежко — съгласи се полицаят с искрена загриженост и остави книгата настрани.
Гедеон извади носна кърпичка и си избърса челото.
— Та той имаше един религиозен медальон, висеше на огледалото. Беше много красив, сребърен, имаше го от цяла вечност. Със свети Кристофър.
Ченгето кимна разбиращо.
— Тони ходи в Италия за големия юбилей през двехилядната година и папата благословил медальона. Лично го благословил. Не знам дали сте католик, обаче свети Кристофър е закрилник на пътниците, а той беше таксиметров шофьор — и този медальон беше най-скъпата му вещ. Срещата с папата беше най-светлият миг в живота му.
— Католик съм — отвърна полицаят. — Всичко това ми е ясно.
— Чудесно, радвам се, че разбирате. Не знам дали можете да го направите и не искам да ви вкарвам в неприятности, обаче за вдовицата му е много важно да си върне тоя медальон. Нали разбирате, иска да го сложи в ковчега и да го погребе заедно със съпруга си. Това ще й донесе огромна утеха… — Гедеон се просълзи. — Извинявайте.
Полицаят неловко се размърда на стола си.
— Разбирам ви. Съчувствам на сестра ви и децата й, наистина. Ама вижте сега…