Гедеон търпеливо зачака.
— Вижте сега — смутено повтори ченгето, чудеше се как да му откаже. — Води се следствие за убийство и смачканата кола е веществено доказателство. В момента е заключена и никой няма право да се доближава до нея.
— Заключена ли?
— Да, в специална клетка ей там. — Полицаят посочи с палец към склада.
— Но медальонът не е веществено доказателство.
— Разбирам. Обаче таксито е заключено. Клетката е с покрив, всичко от телена мрежа. Самият склад също е заключен и има алармена инсталация. Разберете, в такива случаи охраната на веществените доказателства е от изключително значение. Таксиметровата кола е веществено доказателство — по нея има драскотини, боя от другия автомобил, следи от нарочно блъскане. Става въпрос за масово убийство — загинали са седем души, други са ранени тежко. И още не са открили оня боклук, който го е извършил. Никой няма право да влиза там, освен упълномощени лица, и даже тогава се попълват специални формуляри и има сложни процедури. И всичките им следствени действия трябва да се записват на видео. Това ни помага да залавяме извършителите и да ги изправим пред съда.
На лицето на Гедеон се изписа унило изражение.
— Разбирам. Жалко. Медальонът щеше да е наистина утеха за сестра ми. — Изведнъж спря, сякаш го е озарила нова идея. — Погребението на Тони ще е чак другата седмица. Няма ли да извадят колата дотогава?
— Както обикновено стават тия неща, таксито ще остане там, докато не пипнат виновниците, после ще има процес, вероятно и обжалване… Може да минат години. Ще ми се да не беше така. — Ченгето разпери ръце. — Години.
— Какво ще кажа на сестра си?! Споменахте, че складът е с алармена инсталация, нали?
— Да, и се охранява денонощно. И даже да успеете да влезете, както казах, колата е заключена в клетка и даже охраната няма ключ за нея.
Гедеон се почеса по брадичката.
— И клетката е от телена мрежа, така ли?
— Да, като ония в Гуантанамо.
— И тя ли е с алармена инсталация?
— Не.
— Къде са монтирани датчиците на инсталацията?
— По вратите и прозорците.
— Сензори за движение? Лазери?
— Не, вътре има охранител, който прави обиколки през половин час. Мисля, че датчиците са само по вратите и прозорците.
— Видеокамери?
— Да, навсякъде. Целият район е покрит. — Замълча и лицето му стана сериозно. — Даже не си го и помисляйте.
Гедеон поклати глава.
— Прав сте, какви ги дрънкам, по дяволите?!
— Проявете търпение. Накрая ще ви върнат медальона и може би дотогава ще сте получили удовлетворението да видите как осъждат извършителя на не по-малко от двайсет и пет години строг режим.
— Надявам се да го осъдят на смърт.
Полицаят сложи месестата си ръка върху ръката на Гедеон.
— Моите съболезнования за зет ви.
Гедеон кимна, постави другата си ръка върху неговата и я стисна, после си тръгна. Когато стигна до ъгъла, се обърна и погледна назад. Под стрехите по ъглите видя охранителни камери, осигуряващи пълно покритие на подходите към склада. Преброи ги: само от това място се виждаха дванайсет. От другата страна на сградата навярно имаше още много и също толкова — вътре.
Замисли се. Повечето така наречени охранителни системи всъщност бяха ментета — куп скъпи електронни боклуци, нацвъкани хаотично, без мисъл за изграждане на координирана мрежа. Един от най-лошите му навици, който му разваляше удоволствието от посещението на музеи, беше склонността му да анализира начините, по които може да ги ограби. Безжични предаватели, сензори за вибрации и движение, безконтактни инфрачервени детектори, ултразвук — всичко това се виждаше с просто око.
Поклати глава почти със съжаление. Полицейският гараж не беше предизвикателство — абсолютно никакво.
20.
В три през нощта Гедеон Крю бавно вървеше по Браун Плейс, като леко лъкатушеше и си мърмореше под нос. Носеше торбести дънки и тънък блузон с лика на Каб Калоуей — страхотен детайл според него, — чиято качулка почти изцяло скриваше лицето му. Фалшивото шкембе, което беше купил от един магазин за театрален реквизит, тежеше на корема му и го спарваше — и притискаше пъхнатия под пояса му колт към кожата му.
С препъване се качи на отсрещния тротоар и продължи по Сто трийсет и втора към Пъласки Парк покрай оградата на полицейския гараж. Уличните лампи обливаха всичко в жълта като урина светлина, а охранителните прожектори около гаража вливаха яркобелите си лъчи в нея. В будката на портала нямаше никого, вратата беше затворена и заключена, спиралите бодлива тел върху телената мрежа лъщяха на светлината.
Оградата завиваше към стари железопътни релси, пресичащи тревясал изоставен паркинг, който се използваше като склад за бракувани ремаркета. Гедеон продължи нататък, като от време на време се озърташе, сякаш търсеше къде да се изпикае. Нямаше жива душа, ала Гедеон беше сигурен, че охранителните камери записват всяко негово движение. Навярно не ги следяха в момента, но по-късно непременно щяха да проверят записите.