— Дължа ти благодарност…
— Благодарност ли? Дължиш ми живота си. Не мога да повярвам, че просто ей така си се намърдал в леговището на лъва. Да не си луд?
Гедеон трябваше да признае, че постъпката му определено изглежда глупава, поне от сегашната перспектива.
Тя погледна назад и изсумтя:
— Зад нас са.
— Къде отиваме?
— На летището.
— Няма да ни позволят да напуснем страната.
— Объркани са. Ще искат инструкции. Всичко зависи от това колко бързо ще се усети разузнавателната бюрокрация. Можеш ли да стреляш с пистолет?
— Да.
Тя измъкна отнякъде валтер трийсет и втори калибър и му го тикна в ръцете заедно с резервен пълнител.
— Каквото и да става обаче недей да стреляш по никого. Само ако аз кажа.
— Ясно.
Джексън се обърна към шофьора.
— Намали, остави ги да ни настигнат.
— Защо? — попита той.
— Може да разкрият намеренията си. Дали просто ни следят, или искат да ни изтикат от пътя.
Шофьорът намали и първият черен джип бързо ги настигна в лявата лента. Изравни се с тях, затъмненият му прозорец се отвори и навън се подаде дуло на пистолет.
— Залегни!
Куршумът пръсна двете задни стъкла и те се посипаха върху тях. Шофьорът направи ужасяваща маневра — пресече и четирите ленти на натоварената магистрала.
— Намеренията им са ясни — лаконично отбеляза Гедеон.
— Да. Изглежда, вече са получили инструкции.
Наближаваха изхода за тунела под пристанището.
— В тунела сигурно има задръстване — каза шофьорът. — Какво ще правим?
Минди не отговори. Гедеон погледна назад. Джиповете бяха съвсем близо.
Вторият куршум се заби отстрани в ламарината със звук като от удар на чук по стомана. Джексън се подаде през счупения прозорец и изстреля пет бързи патрона. Джипът рязко зави и изостана.
Тя приклекна на пода, отвори барабана, зареди и го затвори.
— Наведи си главата.
— Няма да ни пуснат да си заминем — каза Гедеон.
Нов куршум. Този път ги улучиха отзад.
Гедеон се наведе и скри главата си с ръце.
— От движеща се кола се стреля много по-трудно, отколкото изглежда — осведоми го агентката. — Не е като на кино. Дай ми паспорта си.
Гедеон го извади от джоба си. Моторът ревеше, гумите свиреха, надутите клаксони на колите наоколо бързо заглъхваха зад тях. После се разнесе вой на сирени. Джексън грабна паспорта от ръката му, бръкна в чантата си и извади малък кръгъл печат. Отвори паспорта, подпечата го, после го подписа и му го върна.
— Вече имаш дипломатически статут.
— Това обичайна практика на ЦРУ ли е?
Тя само се усмихна.
Фордът намали и Гедеон погледна навън. Спускаха се към входа на тунела. Черните джипове бяха изостанали на много коли зад тях.
В тунела автомобилите забавиха още повече, наблъскаха се един до друг и накрая съвсем спряха.
Гедеон отново се обърна назад и видя, че сините костюми се изсипват от джиповете на стотина метра зад тях, извадили оръжия.
— Прецакахме се — изпъшка той.
— Ни най-малко. Веднага щом сляза, открий огън над главите им. Гледай да не улучиш някого обаче.
— Чакай…
Ала тя светкавично изскочи навън и затича приведена между неподвижните коли. Гедеон се прицели малко над главите на приближаващите се сини костюми, натисна спусъка, пистолетът подскочи в ръката му, един, два, три изстрела, отекващи оглушително в тунела. Китайците залегнаха. Надигна се хор от писъци, отваряха се врати и от колите заизскачаха ужасени хора.
Абсолютен хаос. Гедеон разбра стратегията на Джексън и стреля още два пъти, за да усили паниката: още отварящи се врати, още викове и крещящи хора, катереха се по колите, бягаха във всички посоки като луди.
Сините костюми се надигнаха и се опитаха да продължат напред срещу бягащата тълпа, но все едно се бореха с връхлитащо цунами. Гедеон отново стреля, този път на различни страни, високо, бум, бум, бум, бум! Паниката бързо се разпространяваше и сините костюми пак залегнаха. Чу Джексън да стреля с револвера си някъде назад — гърмежите на късоцевното оръжие отекнаха по-силно от неговия валтер трийсет и втори калибър. Това накара част от тълпата да обърне посоката, хората започнаха да се блъскат едни в други, пълзяха под колите. Носеше се звън от строшени прозорци, виеха клаксони. Гедеон потърси с поглед сините костюми, ала те съвсем бяха изчезнали сред множеството, притиснати към земята или може би дори прегазени.
Вратата рязко се отвори и Гедеон сепнато се завъртя. Джексън избърса потното си чело и прибра револвера в кобура.
— Време е да се чупим. Слизай.
Той изскочи от форда и затичаха с тълпата към изхода. Беше като епидемия — множеството растеше, изпадналите в паника хора продължаваха да зарязват колите си и бягаха. Явно си мислеха, че е извършен терористичен атентат.