— Трябва да се запари — отвърна Роджър, без да даде израз на изненадата си, въпреки че тази неочаквана поява го смая и обърка. — Ще донеса още една чаша.
Мъжът кимна и Марион се върна в кухнята. Докато вадеше чашата от шкафа, измъкна едно ножче от блока на плота и го пъхна под колана на кръста си.
После отнесе чашата в дневната и я остави до чайника.
— Предпочитам белия чай запарен поне десет минути — осведоми го непознатият. — Което ще ни позволи да си поговорим.
Роджър зачака.
Мъжът хвана ръце зад гърба си и бавно закрачи назад-напред.
— Търся едно нещо. — Спря пред гоблена на стената и го разгледа.
Марион мълчеше. Мислено изпълни най-ефикасната комбинация от движения, необходими, за да забие ножа в гърлото на неканения гостенин.
— Знаете ли къде е? — попита онзи.
— Не ми казахте какво търсите.
— Не знаете ли?
— Нямам представа за какво говорите.
Мъжът махна с ръка, сякаш отпъждаше комар.
— Какво щяхте да правите с него?
Марион не отговори. Мислено беше готов.
— Чай?
Непознатият се обърна.
— Още не се е запарил достатъчно.
— Предпочитам го малко по-слаб.
— Тогава си налейте, аз ще почакам.
Роджър плавно се наведе и вдигна чайника за дръжката. Умът му беше ясен и бистър като диамант. Той наклони чайника, напълни чашата с горещ чай, остави чайника, вдигна чашата със спокойно движение, привидно към устните си, и после със светкавично завъртане на китката запрати парещата течност към лицето на мъжа, като в същото време мълниеносно извади ножа и го метна към гърлото му.
Само че нито мъжът, нито въпросното гърло бяха там и ножът проблесна във въздуха, без да порази целта си. За миг изгубил равновесие от движенията, Марион се наклони напред и докато се опитваше да го възстанови, сякаш изневиделица се стрелна ръка с ноктести пръсти. Пред очите му се появиха нокти, приличащи на метални, и той понечи да ги избегне, ала закъсня и усети в гърлото си свирепа болка, последвана от внезапно парещо нахлуване на въздух.
Последното, което видя, беше застаналият до него мъж, стиснал собствения му окървавен и пулсиращ гръклян.
Кимащия жерав отстъпи на няколко крачки от потреперващия труп, чиято кръв изтичаше на тласъци върху килима, пусна на пода отвратителния къс месо, изчака всичко да стане неподвижно и после заобиколи препятствието и отиде в кухнята, където три пъти си изми ръцете с много гореща вода и внимателно огледа костюма си. По дрехите му нямаше следи от „шяорен“, малкия човек5. Цялата сила на движението беше напуснала тялото му. По лачената му лява обувка имаше само няколко капчици кръв. Той педантично ги избърса с влажна кърпа и след това бързо лъсна меката кожа.
Върна се в дневната. Кръвта беше престанала да тече, килимът бе попил по-голямата част и тъмната локва не се беше разширила много. Той отново я заобиколи, наля си чай и отпи с наслада. Запарен тъкмо колкото трябваше. Изпи го и си наля втора чаша. Спомни си една особено уместна мисъл от бездънното си хранилище на конфуцианска философия: „Когато не се налагат нужните наказания, хората не знаят как да си движат ръцете и краката“.
38.
Гедеон Крю обикаляше конвейера все едно чака багаж. Нямаше никакъв багаж, естествено, но искаше да провери кой друг е там. В ушите му кънтяха прощалните думи на Минди Джексън. „Кимащия жерав е забележителен само с това, че е незабележим. Освен пустия му поглед и идеалната му физика“. Разбира се, при конвейера имаше много азиатци, включително неколцина, които отговаряха на доста безполезното описание на Минди.
„Не изпадай в параноя — каза си той. — Съсредоточи се върху следващата стъпка“.
Извади портфейла си и преброи оставащите му пари. Около хиляда. Не за пръв път го обзе яд, че Глин и компания сякаш са го изоставили.
„Но когато се върнеш в Щатите, той ще те чака. Съмнявам се, че ще оцелееш“.
Следващите му стъпки бяха очевидни. Щом У не беше предал плановете след излизането си от митницата и те не бяха у него, можеше да ги е предал на някого преди да излезе от нея. В момента Гедеон се намираше тъкмо на това място. И докато обмисляше подхода си, по аудиосистемата за пореден път закънтя предупреждението: „Моля, съобщавайте на съответните власти за подозрителни личности и изоставен багаж“.
Carpe diem6.
Той се огледа и видя един охранител.
— Извинете, струва ми се, че забелязах нещо подозрително, и искам да съобщя за това на съответните власти.