— Записът е силно компресиран — вторачен в монитора, каза О’Брайън. — Малко под трийсет кадъра в секунда…
— Ето тук — посочи Гедеон. — Върни мъничко, после го пусни кадър по кадър.
Приятелят му върна записа до момента, в който мъжът навлизаше сред групата пътници, и го пусна отново.
— По-бавно.
О’Брайън отпи голяма глътка „Доктор Пепър“ и поработи с бутоните за фина настройка.
— Един кадър в секунда.
Пред погледите им едно момченце от тълпата изпусна мечето си. Жената до него го вдигна и му го подаде.
— Стоп — каза Гедеон. — Сега, нали виждаш чантата на момченцето?
— Да — потвърди О’Брайън, вперил очи в трептящия екран.
— Искам да намериш най-чистия образ на тази чанта и после да подобриш качеството му още повече. На нея има някакво лого. Искам да го видя ясно.
— Дадено. — Приятелят му върна записа, после го превъртя напред, докато не намери най-ясния кадър с чантата.
— Адски е замъглен — измърмори той. — Онзи, дето ти го е демултиплексирал, направо си е оставил ръцете.
— Хората бързаха.
— Ще се наложи да го прегрупирам, иначе нищо няма да се получи. — Пръстите на О’Брайън заиграха по клавиатурата. Изображението в главния прозорец избледня и се уголеми.
— Какви са тези линии? — Гедеон посочи екрана.
— Получават се при прехвърлянето от двайсет и четири на двайсет и девет и деветдесет и седем кадъра в секунда. Опитвам се да го компенсирам. — Той отново въведе скорострелна поредица команди и образът се проясни и стабилизира. — Така е по-добре. Сега остава да използвам притъпена маска. — С помощта на мишката О’Брайън влезе в серия от подменюта.
— Емблема с някакъв девиз — вторачен в екрана, рече Гедеон.
Приятелят му продължи да работи с машината и да изчиства изображението.
— Pectus est quod disertos facit — прочете Гедеон.
— Какво е това, по дяволите? На латински ли е?
— Красноречието идва от сърцето — преведе Гедеон.
— Каква глупост! — тъжно поклати глава О’Брайън, изумен от невероятния идиотизъм на сентенцията. — Кой го е казал, по дяволите?
— Това е цитат от „Обучението на оратора“ на Квинтилиан. — Гедеон се изправи. — Благодаря, Том.
— Ей, ами моята хилядарка?
— Дояж си сандвича. Ще държим връзка. — Той спря на прага. — Предполагам, че още не си се чул с онзи лекар, а?
— А, да, чух се. Щях да ти разправям.
— И?
— Надявам се, че човекът, чиито са рентгеновите снимки, не ти е близък приятел.
Гедеон впери очи в него.
— Защо?
— Според доктора, свършено е с него.
41.
Гедеон се намести на виниловия стол в денонощното заведение и си поръча кафе, забулени яйца, ситно нарязани сотирани картофи, препечена филия и мармалад. Сервитьорката, чиято пищна фигура опъваше униформа от 50-те години, взе поръчката му и с мощен глас я предаде в кухнята през шубера.
— Трябва да пееш в операта — разсеяно отбеляза той.
Жената се обърна към него и с ослепителна усмивка отвърна:
— Аз пея в операта.
„Такива неща се случват само в Ню Йорк“. Гедеон обхвана кафето с длани. Чувстваше се вцепенен.
„Надявам се, че човекът, чиито са рентгеновите снимки, не ти е близък приятел“. Може пък лекарят на О’Брайън да грешеше. Нямаше да е за пръв път. Обаче не му се струваше много вероятно.
Щеше ли да е по-щастлив, ако не знаеше? И просто се наслаждаваше на последната година от живота си в блажено неведение? Но не — това променяше всичко. Гедеон изпитваше странно усещане за разпад на личността, сякаш вече беше извън тялото си, далеч от света на живите. Изведнъж, съвсем ненадейно, пред него се бяха появили съвсем нови приоритети. Вече нямаше смисъл да търси жената на живота си, да създава семейство. Нямаше смисъл да прави кариера. Нямаше смисъл да не пуши, да следи холестерола си. Всъщност нищо нямаше смисъл.
Отпи глътка кафе и се опита да се отърси от чувството за смаяно безсилие. „Едно по едно“. По-късно щеше да има много възможности да мисли за това. В момента го чакаше работа.
Наложи си отново да се съсредоточи върху Трокмортън Академи. Оказа се прав за мотото на частното училище. След като проучи уебсайта му, се сдоби с важна, макар и неумишлено разкрита информация за учебното заведение. То беше изключително недостъпно и не даваше сведения за учениците и персонала. Ала всеки човек и организация си имаха слабости и тази на Трокмортън Академи си личеше от пръв поглед: егоистична надменност. Pectus est quod disertos facit. Да бе, как пък не.
Сега трябваше да разработи социалноинженерен план, чрез който да се възползва от тази слабост. Те не бяха идиоти. Не можеше да се изтъпани там като преуспял надут милионер, управляващ хедж фондове, който иска да запише сина си в училището. Несъмнено вече бяха виждали такива, неведнъж. Нямаше да се поддадат. Не можеше да се представи за звезда, фалшива или истинска: Гугъл беше сложил край на тази игра. Искаше се тъкмо обратното — нещо, което да засегне по-дълбоко техните надежди, високомерието и може би предразсъдъците им. Докато размишляваше в тази насока, в главата му постепенно започна да се оформя верният подход. За неговото приложение обаче щяха да са необходими двама. Джексън не ставаше: в момента агентката провеждаше самостоятелно разследване, пък и не беше от нужния тип. Не, налагаше се да прибегне до Орхидея. Тя щеше да е идеална. Гедеон потисна обзелото го угризение, че пак ще я използва: каза си, че целта оправдава средствата. В края на краищата нима самата тя не бе споделила, че иска да й се обади?