Един мъж се настани на съседния стол и остави на плота сгънат „Поуст“. Гедеон се ядоса, че в празното в три сутринта заведение някакъв тъпанар трябва да седне точно до него.
Келнерката му донесе чинията, остави я и се обърна към другия клиент, който си поръча кафе и датски сладкиш.
Тя напълни чашата му, сервира му сладкиша и се върна в кухнята.
— Как е? — измърмори мъжът и разгърна вестника.
Гедеон сърдито погледна настрани и реши да не му обръща внимание.
— Парите ти сигурно са на свършване — продължи онзи, докато преглеждаше първата страница.
Гедеон усети, че нещо докосва крака му, и погледна надолу — мъжът му подаваше дебела пачка под плота. Преди да успее да реагира, човекът я пъхна в джоба на якето му, без да престава да си чете вестника. Гедеон вдигна глава и се вторачи в лицето му.
Гарса. Дясната ръка на Илай Клин в ЕИР.
Обзе го неприятна смесица от удивление и раздразнение. Толкова за прословутата му способност да се движи под радара.
— Крайно време беше! — сприхаво каза той, засрамен, че е допуснал да го изненадат. — Чудех се кога Глин ще ми прати момчето си за всичко.
Гарса се намръщи и изгуби донякъде невъзмутимостта си.
— Така ли ми благодариш?
— Да ти благодаря ли? Вие в ЕИР явно знаете за тази ситуация много повече, отколкото ми разкрихте. Имам чувството, че ме зарязахте на произвола на съдбата.
Гарса отпи глътка кафе, отмести сладкиша настрани, изправи се и остави няколко долара.
— Добре се справяш — поне засега. Ако бях на твое място, вместо да мърморя, щях да се тревожа за това, че сме успели да те открием. Щом успяхме ние, значи ще може и Кимащия жерав.
Мъжът се измъкна в нощта, като остави разгърнатия вестник на плота. Водещото заглавие гласеше:
Отдолу имаше снимка на Роджър Марион.
42.
Мъжът, известен като Кимащия жерав, бавно крачеше по тротоара пред заведението. Крю още си приказваше с дебелата келнерка. Онзи, който му беше дал парите, вече си бе отишъл. Той не го интересуваше. Интересуваше го Крю.
Спря до площадката на една изоставена сграда, седна на стъпалата, остави увитата в книжна кесия кутия бира до себе си и сведе глава. Редицата кофи за боклук, извадени, за да ги изхвърлят на сутринта, хвърляха дълги сенки и скриваха лицето му още повече. Шумни младежи пресякоха улицата на ъгъла на Авеню Си и продължиха нататък в мрака, като се смееха и викаха. После отново се възцари тишина.
Кимащия жерав пъхна дясната си ръка в джоба на стария си шлифер, сви пръсти и острите като бръсначи пера на напръстниците тихо изтракаха едно в друго. Бяха го обучили да използва различни екзотични оръжия — сай, нунджако, флейта, бастун, шурикен, тигрова вила, — но напръстниците бяха негово изобретение. Бяха оригинални дънлоп, малко изменени, заточени и полирани. Като малък в тренировъчния храм в Китай го бяха потопили в американската култура — филми, книги, видеоигри, музика. Особено музика, тъй като музиката е душата на един народ. По собствено желание започна да свири на слайд китара и научи мелодиите на Големия Бил Брунзи, Слепия Уили Джонсън и Скип Джеймс. „Хард тайм килинг флор блус“. Ей това беше истинска американска музика.
Докато си пееше под нос, пръстите му, скрити в огромния джоб на шлифера, подръпваха въображаемите струни и подострените пера на напръстниците потракваха като куки за плетене.
С периферното си зрение зърна в ресторанта движение и като продължаваше да си тананика, насочи вниманието си натам. Крю беше. Излезе от заведението, пресече улицата с онази негова типична подскоклива походка и зави по тротоара към Авеню Си, приближаваше се към Кимащия жерав. Той зачака, държеше главата си наведена, тъй че ниската периферия на старата му шапка да скрива лицето му. И през цялото време не преставаше да си подпява, напръстниците потракваха.